Независима или безотговорна съдебна власт

Много критики чухме  в последните дни срещу предложенията за съдебна реформа на министър Христо Иванов.

Най-абсурдното обвинение, тиражирано от най- високо (на ниво правителство), до най-ниско ниво (Яне Янев http://clubz.bg/23102-i_premierskiqt_syvetnik_qne_qnev_v_ostra_ataka_sreshtu_hristo_ivanov)  беше, че Христо Иванов не бил подложил на публично обсъждане своите предложения. Министър Иванов многократно подробно представи идеите си. Ако публичен дебат не се получава, то е, защото публичният дебат изисква най-малко две страни, готови публично да защитават позициите си с аргументи. От другата страна, обаче, се чуват основно обиди и ad hominem аргументи, поставящи под въпрос професионализма и експертизата на министъра. Аргументи, като цяло, липсват. А в последната седмица  тайното подръпване на конците на критиците се изроди не просто в ескалация на клевети  (http://vevesti.bg/31714/chlen-na-bundestaga-ulichi-deputata-svetlin-tanchev-v-lazha/#.VZ-YAfwXdwU.facebook) и хули, но и в откровена репресия (http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2015/07/08/2569216_cacarov_otgovori_na_kritikite_na_hristo_ivanov_s/).

Друг критика, която се чу напоследък е, че реформата не решавала проблемите на съдебната система, които хората намират за важни. Според тези критици, основното, което хората искат, е по-бърз процес, по-бързо приключване на делата (http://www.segabg.com/article.php?id=758666). Тази критика към “реформата Иванов” бе отправена от най-високо ниво - от г-н премиерът, който многократно беше заявил, че няма реформа на А, реферма на Б и т.н. - всички реформи са на “кабинета Борисов 2”.

Според тази критика, какво правела прокуратурата, например, изобщо не било интересно на никого  - никой не се интересувал от такива детайли като колегии във ВСС, квотни разпределения - НС и магистрати, и т.н. Нещо повече, и самите магистрати не мислели, че съдебната реформа решава реални проблеми на правосъдната система, които основно касаели (много неравномерните) нормите на натовареност и изобщо адекватното управление на човешките ресурси в системата. Затова, твърдят критиците, министър Иванов трябвало да се фокусира върху "реалните проблеми", и трябвало да остави намира ВСС. Фиксацията върху ВСС издавала и основния мотив на Иванов - желание за “овладяване” (тук глаголите ескалират по интензитет според вкуса и академичната титла на съответния критик)  на съдебната власт.  

Един по-задълбочен поглед към тези критики ще покаже или липсата на разбиране за проблемите в системата, или по-лошо, желание за бетониране на статуквото в съдебната система - статукво, от което огромното мнозинство не само от гражданите, но и някои магистрати, а и някои политици, съвсем не са удовлетворени. 

Председателят на ВКС г-н Лозан Панов картинно обясни причината реформата на съдебната система да започне от ВСС : "И на въпроса защо се започва от ВСС, ами защото рибата мирише от главата. Нека оттам да се започне. (http://bnt.bg/part-of-show/lozan-panov-samata-sistema-iska-da-se-reformira.)
 ВСС е ръководният колективен орган на съдебната власт, от който зависи нейната съдържателна и кадрова политика, както е записано в Конституцията

Чл. 130

 (6) Висшият съдебен съвет:

1. назначава, повишава, премества и освобождава от длъжност съдиите, прокурорите и следователите;

2. налага дисциплинарните наказания понижаване и освобождаване от длъжност на съдиите, прокурорите и следователите;

3. организира квалификацията на съдиите, прокурорите и следователите;

4. приема проекта на бюджет на съдебната власт;

5. определя обхвата и структурата на годишните доклади.

Затова обвинения, че реформата не била ефективна, понеже не била адресирала основни проблеми на системата, като норма на натовареност и адекватно управление на човешките ресурси, са неоправдани. ВСС в настоящата си структура и състав системно не разрешава тези проблеми, които са изцяло в неговите правомощия - всъщност , те са основна отговорност на ВСС. Министърът, разбира се, би могъл да предложи решения на тези проблеми - но и ВСС са длъжни сами да предложат и приемат такива, ако смятат, че проблемът съществува. Защо не са го направили досега? И защо трябва да си мислим, че министърът може да принуди ВСС да приемат предложенията му, ако те не желаят да направят това? А че желание от тяхна страна липсва, е очевидно.

Следваща критика, както отбелязах по-горе, чухме от най-високо ниво - г-н премиерът застана на страната на прокуратурата и повтори обвиненията на г-н Главния прокурор срещу реформата на министър Иванов: "Ако искаме да има реален ефект, трябва да бъде съкратен съдебният процес. Ако правим съдебна реформа, това трябва да е основната й част" (http://www.segabg.com/article.php?id=758666). 

Интересно е защо, ако действително това е основният проблем на съдебната система, “тримата главни” не реагират и не правят конструктивни предложения за оптимизиране на наказателния процес - нещо, което са длъжни да направят, ако виждат такива проблеми?

Както пише в. Сега, "На 16 април министър Христо Иванов е разговарял с главния прокурор и председателите на върховните съдилища за необходимостта да се оптимизира наказателният процес. Тогава той поискал от тях да посочат "конкретните области, в които от практиката виждат, че се къса връзката, че се формират омагьосани кръгове" Засега отговор не е получен.”

Ако трябва да обобщя: на обвинението, че реформата не адресира такива съществени проблеми на системата като "архаична наказателна политика и неефективно съдебно производство (бавни процеси, формални процедури и ненужно дълги съдебни решения).", може да се отговори ясно:

Не е по възможностите на Министъра на правосъдието  да променя правната култура и юридическото образование - това е процес, който трябва да бъде отговорност на цялата гилдия. Инициативи в тази посока са необходими, и тук МП може и трябва да полага усилия- но нови практики не могат да бъдат налагани насила никому. По отношение на кодексите - промени се правиха многократно и продължават да се правят  - резултати или няма, или не отговарят на очакванията. Защото основен проблем е липсата на контрол върху правоприлагането  -ако  кадрите не се променят, не се придържат към добри практики, кодексите сами по себе си няма да разрешат никакви проблеми.  

Друг повод за недоволство е "засилване влиянието на парламентарната квота по отношение на прокуратурата" 

Тук идваме до може би централната причина за съпротива  - прокуратурата не желае да бъде отговорна и да се отчита пред никого.  Отчетност и отговорност на прокуратурата, твърдят защитниците на статуквото, са в пряк разрез с идеята за независимостта й. Това разбиране за независимостта на прокуратурата като безотговорна безотчетност е според мен коренът на ключовите проблеми не само с държавното обвинение, но и със съдебната система като цяло. Тя не работи за гражданите, а за - (не)известно #Кой. В тази връзка съвсем не е вярно твърдението, че "Доминиращото влияние на парламентарната квота в прокурорската колегия ще спомогне за засилване на политизирането и засилване на инструментите за влияние над държавното обвинение". При засилване на парламентарната квота ситуацията ще се "осветли" -  ще е ясно кой е този,  пред който се отчита прокуратурата - това е парламентарното мнозинство. Парламентарното мнозинство, за разлика от задкулисните #КОЙ-човци, може и трябва да бъде държано отговорно за неправомерни влияния над прокуратурата. Защото номинацията на членове на ВСС от парламента съвсем не значи влияние в работата на прокуратурата - напротив. То значи - отчетност и отговорност на държавното обвинение.  Сега не е ясно чие влияние осъществява в наказателната си политика прокуратурата - никой не знае и не може да й иска отчет.

Нека стане пределно ясно защо идеята за по-силна парламентарната квота за прокурорите във ВСС ( в сравнение с тази на съдиите, например)е добра.  Отговорът  е: защото тя ще засили отговорността и отчетността на прокуратурата пред  гражданите. Като избиратели имаме правото да изискваме от депутатите  да поканят Главният прокурор да докладва пред тях  - какви предварителни производства се водят и на какви основания са започнати, каква е ефективността на прокуратурата - какъв процент от предварителните производства завършват с внасяне на обвинение, и на какво се дължи огромният процент стартирали производства, които се точат с години, но не водят доникъде, и т.н., и т.н.? На #КОЙ това не му харесва -  #КОЙ предпочита да има монопол върху контрола над прокуратурата, и той да е упражняван натъмно.  Сега като граждани нямаме никакви инструменти да искаме отчет от прокуратурата. Ако  се въведе засилена парламентарна квота за прокурорите във ВСС, мнозинството в НС ще може да изисква отчет от прокуратурата.  Ако  това мнозинство системно отказва  да иска отчет - гражданите имаме инструмент да  го накажем - като не гласуваме за тях. Сега не можем да направим нищо срещу безотчетната и зависима (не)известно от #КОЙ прокуратура - освен да викаме под прозорците й. Мнозинството в НС, ако иска да бъде преизбрано, ще изисква повече ефективност от прокуратурата - включително и по дела за висока корупция - сега няма механизъм да изисква това. 

В заключение, ако  независимостта на съдебната власт продължи да се разбира като безотчетност, съдебната система  рано или късно ще се превърне в напълно безотчетна власт - държава  вътре в държавата.  Както добре знаем, държава вътре в държавата е дефиницията за  мафия. Тенденция в тази посока  е много силна. Но има силна заявка  - съдебната реформа на министър Иванов е именно това - тази тенденция да бъде обърната: съдебната система да започне да работи за гражданите. Тази заявка, тази реформа трябва да бъде подкрепена!  Иначе ще трябва да се сърдим само на себе си.

По-долу можете да прочетете критичните бележки на юриста Димо Гроздев, част от които провокираха моя текст. 

Съдебната реформа, която се предлага едва ли ще бъде ефективна, тъй като при така предложените промени в ЗСВ тя се свежда до подмяна на състава и реформиране на ВСС, заобикаляйки основните проблеми на правосъдието - липса на норма за натовареност, адекватно управление на човешките ресурси, архаична наказателна политика и неефективно съдебно производство (бавни процеси, формални процедури и ненужно дълги съдебни решения).

Предложените до момента промени поставят фокуса върху разделянето на ВСС на две колегии, засилване на функциите на инспектората към ВСС и самоуправлението на съда. Предложеното разделяне на ВСС цели намаляване на влиянието на парламентарната квота по отношение на съда в отговор на препоръките на Европейската комисия за демокрация чрез право(Венецианската Комисия). На този фон обаче се предлага засилване на влиянието на парламентарната квота по отношение на прокуратурата. 

Предложените реформи няма да адресират основните проблеми на правосъдието ни, поради следните причини. 

1. Разделянето на ВСС донякъде отговаря на препоръките на Венецианската комисия (ВК), но по начин, който ще задълбочи и засили слабостите на органите на съдебната власт. По същество изказаните препоръки от ВК засягат дисциплинарната и кадрова практика на ВСС и възможността прокурори и членове на съвета избрани от парламента да имат решаващ вот относно кадровото развитие на съдии. Също така и възможността членове на ВСС, които предлагат налагането на дисциплинарно наказание да участват в гласуването по неговото налагане (съединяване на функцията по обвинение и по ръководство и решаване.). Няма спор, че тази практика следва да бъде преустановена. Още повече предложенията наистина ще изключат възможността своебразна коалиция между членове на ВСС от квотата на ПРБ и Парламента да имат решаващ глас по отношение на налагане на дисциплинарни наказания на съдии. Но ако това е така за съдиите, ситуацията при прокурорската колегия е коренно различна. Доминиращото влияние на парламентарната квота в прокурорската колегия ще спомогне за засилване на политизирането и засилване на инструментите за влияние над държавното обвинение. Не трябва да се забравя, че ефективното правосъдие, още повече, що се касае до осъществяването на наказателната политика на държавата е плод на взаимната работа на съд и прокуратура. Възможността за още по-силно политическо влияние в никой случай не би отговорило на критиките, отправени към прокуратурата, а именно – избирателност при разследванията, липса на резултати по отношение на разследвания, касаещи представители на висшите държавни постове (народни представителите, министри и членовете на политическите им кабинети, както и представителите на местната власт). Възможността за „силните на деня“ да влияят върху качественото и ефективно разследване не само, че остава, а и придобива нови измерения. В този контекст държавното обвинение още по-трудно ще успява да довежда до край разследвания срещу представители на властта и ситуацията в най-добрия случай ще остане непроменена. 

Ако разделянето на колегии на ВСС е добра стъпка, то тя трябва да бъде доведена до край. Намаляване на парламентарното влияние посредством намаляване на общия брой представители на парламентарната квота във ВСС, а не просто механичното й разпределяне. Предложената формула не променя фундаментално принципите на управление на съдебната система, а просто прехвърля тежестта на политическо влияние изцяло в сферата на прокуратурата. А без качествени и ефективни разследвания и внесени обвинителни актове съдът не може да правораздава.

2. Засилването на функциите на Инспектората към ВСС е друга точка от предложения ЗИД на ЗСВ. Също така се предлага своебразното му разделяне съответно за проверки на работата на съдилищата и органите на прокуратурата и следствието. Но пък не се променя принципа на тяхното назначаване – от Парламента. Предложение за назначаването им се прави отново от народни представители. Тази практика е проблематична предвид изискването магистратите да не членуват в политически партии и да извършват политическа дейност. Остава загадка по какъв начин самите политически партии стигат до идентифициране на кандидатура за гл. инспектор и инспектори. Разбира се остават без отговор и въпросите как ще се гарантира безпристрастността на инспекторите, кой следи за законосъобразното изпълнение на задълженията си и дали това все пак не е поредния лост за влияние върху магистратите (каквото е настоящето положение).

Чудесно би било ако инспекторите се избират от народното събрание, но по предложение на магистратурата или ВСС. Това би разсеяло съмненията в изцяло политически мотиви за конкретни назначения и може би няма да ставаме свидетели на формиране на номенклатура – членове на инспектората да стават членове на ВСС и обратно (справка Ясен Тодоров).

3. Друго предложение, което се явява фундаментално е начинът за формиране на постоянните комисии към ВСС. Предлага се да се избират пряко от общите събрания на съдиите и прокурорите. Лично аз имам дълбоки съмнения, че този модел ще е по-ефективен. Атестирането не следва да бъде изцяло централизирано, тъй като по този начин се предотвратява възможността при атестирането на магистратите да се вземат предвид факти и обстоятелства, които са от съществено значение за изпълняване на служебните им задължения. До момента дейността на постоянната Комисия по предложенията и атестирането на съдии, прокурори и следователи се подпомага от регионални помощни атестационни комисии, чиито оценки подлежат на преглед и одобрение. Членовете на помощните регионални комисии имат поглед върху проблемите по райони и върху други факти и обстоятелства, които влияят на работата – от състоянието на сградния фонд и условията, в които работят магистратите до пряк поглед върху качеството на юридическите актове на оценяваните. Също трябва да се има предвид и огромния обем от работа, който представлява атестирането, тъй като всички магистрати подлежат на периодично атестиране. Оценките поставени от регионалните атестационни комисии подлежат на ревизия и одобрение от постоянната комисия и в практиката до сега точно тук е проблемният момент. Постоянната Комисия по предложенията и атестирането на съдии, прокурори и следователи демонстрира различни критерии и отношение при едни и същи показатели и често коригира немотивирано оценките на магистратите. На този фон се предлага атестирането да се извършва единствено от Комисията по атестирането и конкурсите, премахването на регионалните помощни атестационни комисии, като по този начин да се замени двустепенното атестиране и контрол с едностепенно. На този фон членове на тази комисия могат да бъдат магистрати само с ранг върховен съд/прокуратура, който пък е гласуван и получен от същия този ВСС и в този смисъл са получили одобрението на „статуквото“. Извеждането на атестирането в правомощията на само една инстанция нарушава основен антикорупционен принцип – принципът на многото очи. Липсата на стандартизирана и единна методология за атестиране създава основателни съмнения, че тази комисия ще върви по стъпките на сегашната централна комисия – меко казано странни, тенденциозни и немотивирани решения. 

Трябва при атестирането на магистрати да се взимат предвид не само количествени показатели – брой приключени дела, постановени присъди и върнати актове, а и да се предвиди качествен анализ на дейността на съответния магистрат. Нагледали сме се на неграмотно написани решения и неправилно прилагане на закона. Въпиющ пример са прекратените дела на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество поради липса на основание – прекратено наказателно производство. Нищо, че Законът за отнемане на незаконно придобито имущество изрично посочва, че производството по този закон се развива независимо от хода на наказателното производство и дори да е прекратено, то това не е основание за прекратяване на проверката и исковото производство. Е този съдебен акт едва ли някога ще бъде прочетен и в най-добрия случай, ще бъде отчетен като 1 отменено определение върху 300 потвърдени. Но то показва много повече – неразбиране на закона, незнание, неграмотност и е своебразен отказ от правосъдие. 

4. Засилването на самоуправлението на съда е добра идея. Дават се правомощия на общите събрания на съдилищата, но според мен те са проблематични от гледна точка на това, че ще взимат решения за командированите съдии и за избор на заместник председатели, което лишава всеки председател от възможността да сформира собствен екип, с който да работи. Също така е много дискусионен момента с определянето на натовареността на членовете на ВСС и на председателя на съда. По този начин може да се стигне до обратната тенденция – да се отмъщава на конкретен член на ВСС или председател на съд. Тук не ми се струва достатъчно добре разписано, но така или иначе е хубаво съдиите да имат възможност да обсъждат и взимат решения заедно по общи въпроси. 

5. Прекият избор на членове на ВСС е прекрасно решение, но отново ще изразя съмнение по отношение на механизма, по който ще се случи. Предложението за ЗИД на ЗСВ има една много интересна част, а именно: 

Чл. 23, (7) Общото събрание се провежда, когато на него присъстват съответно повече от половината съдии, прокурори или следователи. При липса на кворум събранието се отлага с един час и се провежда независимо от броя на присъстващите.

Може ли избор при липса на кворум да се нарича пряк и да се твърди, че е легитимен? Не е ясно разписано кога се провежда това събрание. По какви правила ( то само избира своите правила). Има основателни съмнения, че може да се стигне до момент, в който общото събрание на съдиите е от 50 човека, а останалите не са уведомени, не са могли да се освободят от служебни ангажименти и т.н., но същевременно това заседание ще е легитимно. Трябва задължително да се осигурят условия за колкото се може по-широка представителност. В хода на обсъжданията сред магистратите беше предложено нещо, което ме впечатли и според мен ще е много полезно. Да има регионално представителство във ВСС – съдиите по апелативни райони да избират свой представител във ВСС – така ще се осигури наистина по-голяма представителност и ще бъде много по-лесно от организационна гледа точка. Доста по-трудно е да събереш в една зала всички съдии или прокурори от страната в една зала, отколкото да се разделят по апелативни райони. 

Всичко казано до тук има за цел да коментира основните моменти от предложената първа стъпка за съдебна реформа, която се разглежда от активното гражданско общество като панацея без да се разсъждава относно възможните последствия. 

Но има нещо по-важно – времето изгубено до тук, докато се разработва поредната стратегия за съдебна реформа и разписването на един ЗИД, който ще доведе в най-добрия случай до запазване на положението можеше да бъде използвано за предприемането на твърди и целенасочени действия срещу корупцията в съдебната система и неефективното правораздаване. Това можеше да се случи чрез скоростното създаване на специализиран антикорупционен орган, който да е независим от прокуратурата. Ако има такъв орган и му се вменят функции по разследване и обвинение, то ще имаме ефективен инструмент за противодействие на корупцията в съдебната система. Няма да се налага пазачите да се пазят сами (прокурори да разследват прокурори) и щеше да допринесе за бързо прочистване на системата от „зловредни елементи“. Това щеше да създаде от една страна усещане за справедливост в обществото, а от друга чувство на несигурност във всеки, който дръзне да престъпи закона. Ефективното противодействие на корупцията в съдебната система е ключът към нейното реформиране, а не организационни еквилибристики, които имат за цел да създадат нова система със същите функционални единици. 

Решаването на проблема с неефективното правосъдие е от огромно значение. Но неговото разрешение не се крие в закона за съдебната власт, а в материалните и процесуални закони. Реформа трябва да има в наказателната политика, нейното либерализиране е закъсняло. Процесите трябва да бъдат изчистени от формализъм и трябва да се преустанови практиката в съдебните и прокурорски актове да се повтарят едни и същи обстоятелства толкова пъти,колкото са и ответниците. 

Не може да се говори за съдебна реформа без да се разреши проблемът с прекомерната натовареност на магистратите. Трябваше да се разработи норма за натовареност, ако не от ВСС, то от МП и да бъде внесена за разглеждане и одобряване. Нормата за натовареност да стане съществена част от атестационната карта и да е повод за ефективен анализ на разпределението на човешките ресурси. Ограничаването на възможността за командироване на служители ще постигне точно обратното – невъзможност за преразпределение на кадровия ресурс на базата на задълбочен анализ. 

И накрая – защо не се намали мандатът на членовете на ВСС и тримата големи? По този начин щеше да се постигне една постепенна и законна подмяна на ръководните кадри, които са компрометирани по един или друг начин. Създаването на практика – всяко второ правителство да променя ЗСВ и да се избират нови членове е огромно оръжие в ръцете на съпротивата срещу реформите – нарисуван пример за овладяване на ръководния орган на съдебната власт. 

При сегашното предложение за ЗИД на ЗСВ мога да кажа само едно – по-скоро търсим постове на наши хора, отколкото да искаме да разрешим фундаменталните за правосъдието проблеми – корупция, архаична наказателна политика и неефективност на фона на прегряващи, поради прекомерна натовареност магистрати.

защо държавните пари за частни училища да се обвържат с безплатен прием в тях

Възражения срещу предложението за безплатен  прием на 20% деца в частните училища, получаващи държавна субсидия

1.    Квота от 20% деца без такси би изяла цялата субсидия и пак няма да е достатъчно, трябва да вдигат таксите. Явно целта е да се съсипе частното образование, или да се направи още по-недостъпно за средната класа; да стане само за наистина богатите.

Ако се направи една проста сметка, ще стане ясно, че 20% прием няма да изяде ефекта от сваляне на таксите за останалите 80% деца в частните училища. Да вземем частно училище със 100 деца, което ползва държавната субсидия. Държавата ще дава за всичките 100 деца държавна издръжка - да речем по 1 400лв - това са 140 000лв. Допълнително частните училища ще могат да взимат от родителите на 80 деца и още пари - които във всички случаи ще бъдат по-малко, отколкото е таксата им в момента. Това е така, разбира се за по-масовите училища, не и за „бутикови“ училища с по 5-10 ученика, които не е ясно каква обществена функция изпълняват изобщо, че да трябва да получават държавна субсидия.

 Може да се иска подобна квота от 20% безплатен прием да не се отнася за кооперативите, както и за всички училища, които не генерират печалба. Но да искаш да ползваш общите ни пари, които са крайно малко - при 10% данък - без да обслужваш обществения интерес като допускаш и деца без финансови възможности да се обучават в качествени частни училища, е обществено неоправдано.

Нека направим една проста сметка. Ако е вярно, както преди време ме убеждаваха от Асоциацията на частните училища,  че таксите в училищата, техни членки, са 4000 - 4500 лв,р и че ако получат държавна издръжка на ученик, те със същата сума ще намалят таксата за обучение на учениците, можем да изчислим следното. Ако държавната издръжка е 1400, остава родителите да плащат на година между  2600 - 3100 лв. Това  в случай, че няма 20% безплатен прием. Ако предложението за обвързване на държавната субсидия с безплатен прием бъде приета, тези 2600 лв. ще трябват да бъдат осигурени на, да речем 20 деца – при общ прием 100 деца в училището “ останалите 1400 лв ще поеме така или иначе държавата. 2 600 лв за 20 деца е равно на  52 000лева, които трябва да бъдат платени от родителите на останалите 80 деца. Това се пада по 650лв. Така вместо 2600лв., при 20% безплатен прием родителите на останалите деца би трябвало да платят 3250лв. - което е отново значително по-малко, отколкото плащат и в момента ( 4000 - 3250 = 750 лв.  по-малко от това, което плащат в момента.) Т.е. дори без оптимизация на разходите от страна на училищата - т.е. ако цялата тежест за тези 20 % се поемат от родителите на останалите 80% - отново таксата им би се намалила със 750 лв. Т.е. биха плащали 3250 - което във всички случаи е доста по-малко от 4000 лв. Така че сваляне във всички случаи ще има - а ако има и оптимизация, така че вместо 80 деца, се обучават 100 - имаме ефект на economy of scale - цената на обучението би паднала дори и още.

2.       Ще бъдат нарушени конституционни права на „частните“ деца, защото те няма да бъдат третирани като равни.

Много важно е да се отбележи,  че правото на образование съвсем не е идентично с принципа „парите следват ученика": както изборът на училище, така и правото на избор на частно училище не са конституционно гарантирани. Въпрос не на конституционен принцип, а на политическо решение е кои типове училища държавата да финансира. Всички можем да решим, например, че целта на държавната политика в образованието - високо ниво на образование за всички граждани, изисква ограниченият ни публичен ресурс да се концентрира върху финансиране само на държавните и общинските училища. Бихме могли, разбира се, да решим да заделяме и по-голям ресурс (като се съгласим да плащаме по-високи данъци например или пък произвеждаме по-висок БВП), което да даде възможност на всеки ученик да избира и частно училище. Такава е практиката в редица по-богати европейски държави, които преразпределят по-голяма част от общото си богатство, за да могат всички деца да получават качествено образование в училища по техен избор.

3.       Кой трябва да поеме разликата?

Има 3 варианта кой да поеме разликата между държавната издръжка и пълната такса за 20% деца, приети безплатно “т.е. само на държавна издръжка“.

 1. разликата се поема от самото частно училището чрез оптимизация на разходите – най-добър вариант. Частните училища имат ресурс да го направят, освен ако не са „бутикови“.

2. поема се от останалите родители - солидарно - при този вариант таксата за техните деца отново пада в сравниение със state quo ante, както показах по-горе.

3. 20% деца ползват само базовия пакет, без екстрите, които съставляват останалите разходи и съставляват обосновката за пълната такса. Това е най-малко приемливият вариант, поради ефекта на неравно третиране на учениците, което неминуемо би последвало.

4.  Родителите на децата в частни училища плащат данъци, и имат правото тези данъци да им се върнат като субсидия за частното образование единствено на собствените им деца

Данъците не са само доброволни такси за получаване на услуги от държавата, които платилият ги има право да си иска обратно, ако не ползва, понеже не харесва или не му трябва, предоставената му услуга. Ако беше така, не бихме имали почти никакви от т.нар публични стоки (сигурност, отбрана, чист въздух, паркове, пътища и т.н.), за които никой не би платил, очаквайки останалите да го направят вместо него. Възможността за гратисчийство прави невъзможно или много малко вероятно  производството на такива стоки от пазара. Образованието, макар и не чиста публична стока, е от т.нар. merit goods, които всеки високо цени, но не би плащал за тях, и те не биха били произведени в достатъчно количество и качество, ако само пазарът трябваше да ги осигури. Именно за да се произведат такива стоки, се намесва държавата, като насърчава или изцяло поема тяхното производство.

За да имаме такива стоки и услуги, бихме могли да изберем цялата държавна субсидия да отива за държавни училища. Може, алтернативно, като общество да изберем да има и субсидирани от държавата частни училища. Но това би било обществено оправдано при едно много важно условие -  до тях да имат достъп и деца, чиито родители нямат финансовите възможности да плащат високите такси за тях.

Това важи в още по-голяма степен, когато осъзнаем, че всички ние заедно плащаме данъци и субсидираме тези училища – а не само родителите на децата, които учат в тях. Аз, например,  също плащам данъци и искам в добри скъпи училища да могат да се обучават и деца, които имат необходимите способности, но родителите им не могат да платят за това. Възприемам тази част от данъците ми като инвестиция, която правя в обществото, защото предпочитам да живея сред образовани граждани, и не желая да ми я връщат, ако не я използвам за собственото ми дете.

Много стоки са публични по своя характер (вкл. и образованието, което, макар и не чиста публична стоки, споделя тези характеристики на публичните стоки, които правят ако не невъзможно, то малко вероятно пазарът да ги произведе в достатъчно количество и качество) и за да ги имаме като общество, трябва заедно да платим за тях.