вторник, 27 януари 2015 г.

Анализатори на риска от тероризъм или идеолози на нов "възродителен процес"?

"Следва да се отхвърлят всички опити от страна на малцинствата да настояват за промяна на чуждите им традиции, свободи и култура на мнозинствата. Демокрацията е власт на мнозинствата, които уважават малцинставата, но не до там, че да променят себе си."

Това е записано в анализ на Лабораторията за управление на риска на Иван Костов, озаглавен "Извънреден доклад: Тези за риска от тероризъм"

 http://riskmanagementlab.com/bg/fileadmin/user_upload/news/DRS_ID_Tezi_za_riska_ot_terorizm__27_januari_2015.pdf.


Интересно е в какво точно трябва да се изразява според анализаторите на риска въпросното "уважение" на мнозинствата към малцинствата - след като според тях на малцинствата не трябва да се позволява да правят никакви опити да променят нищо в мнозинствата - дори и по демократичен път. Защото когато правят подобни опити, малцинствата представляват "риск от тероризъм".

Нека отбележа, че анализаторите тук не правят едно често смятано за стандартно в подобни анализи разграничение - между малцинства, които исторически принадлежат към съответната нация-държава, и малцинства от имигранти. Обикновено се смята, че свободно избралите да станат граждани на дадена държава, имигрирайки и решавайки да останат в нея, поемат специален ангажимент да приемат цялата култура и всички традиции на приемната страна, освен да заявят просто приемане на основните ценности, на които почиват принципите на управлението в нея.  Според мен това е доста спорна теза: има различни модели на интеграция на имигрантските общности - едни са силно асимилационистки (такъв е моделът на интеграция във Франция, например - видяхме нагледно успеха му!), други - много по-малко, като при вторите от гражданите се очаква споделяне само на най-общите ценности в основата на управлението на съответната страна, и съвсем не - приемане на всички аспекти от културата и традициите й. За западните демокрации се има предвид обикновено приемане от страна на имигрантите на основните принципи на либералната демокрация  - народовластие и зачитане на определен набор от индивидуални права на личността.

Анализът в този доклад не говори специално за имигрантските малцинства, обаче. Аргументът, напротив, е че дори и когато тези малцинства не са свободно избрали да дойдат в една страна (и с това, да допуснем, биха заявили експлицитното си желание да приемат традициите и културата на приемната страна), а са се родили в нея, то те въпреки това съвсем нямат равни и пълни права на граждани в  родината си. Те, очевидно, дори нямат правото да участват в дебати за това как да се развива политическата култура в страната им.

Дали според тези анализатори тези малцинства имат право, например,  да се борят да променят доминиращите в обществото ни политическа култура и разбиране за това "що е то свободата"? Мнозинството у нас, например, смята, че имаме пълното право свободно, неограничавано от никого да използваме език на омразата. Нали "традиционно" си го използваме този език на омразата - такава си ни е политическата "култура", и ние много си я харесваме, много си държим на нея....  Малцинствата ли ще ни казват да спрем: нали мнозинството у нас са убедени, че имат такава свобода! Никой няма право да ограничава мнозинството: дори и "политически коректните" либерали, които твърдят, че свободата на изразяване не включва неограничено използване на език на омразата ....Ако слушаме анализаторите на риска, всеки опит на малцинствата да ограничат езика на омразата на мнозинствата би бил недопустим. Дали и правощитниците и всички либерално мислещи у нас (защото очевидно и те са малцинство) също трябва да мълчат, и ако не мълчат - те също биха представлявали "заплаха от тероризъм"?  Точно такава заплаха, каквато представляват и всички други малцинства, които се опитват да променят доминиращата "култура" и "традиции".

Интересно  е и какво предлагат анализаторите на несъгласните малцинства като възможен изход от тази некомфортна ситуация?

Единственият им мирен изход е просто да напуснат страната, след като  им се отрича правото да се борят за някаква промяна дори и по един най-демократичен начин - чрез дискусии. Другият изход, който подобно отричане на признаваща-правото-на-участие-на-малцинствата-в-оформянето-на-политическата-им-общност интеграция неминуемо влече след себе си, е  добре известен - политическо насилие и тероризъм.

От подобни разбирания на анализаторите на "рискове" до идеология на един нов "Възродителен процес" има само половин крачка. Надали някой особено би се учудил, че отговорът на една такава приложена в политическата практика идеология, често е именно тероризъм.


събота, 10 януари 2015 г.

Timely meditations on radical left ruminations on Charlie Hebdo terror attack


"if one of the people whose relatives died in a ship sinking at Lampedusa or was shot off the shore of Spain, was to bomb me, who am I to condemn them."

This is the position of some radical leftists, justifying in principle terrorism as an apt retaliation for historic injustices, committed by the neo-liberal imperialist West.


This is an intriguing position. It says: since A did not assist B (without it being established that A had a strict duty of assistance to B on terms given by B herself), this gives B a full-fledged right to bomb A and indefinite number of others along with A.

According to the standard liberal theory, there is a duty to assist: if A was near the drowning B and could save B without excessive risk to her own life, A has a duty to save B from drowning.

But the journalists were not nearby the drowning B and, by implication, had no duty to save B.

Even less do the radical left establish that the proper response to A failing to fulfill her duty to save B is terrorist attacks at others rather than A herself. The standard theory would hold accountable A for failing to fulfill her duty, for sure, but short of defying her right to life.

Notice that even those not near the drowning A, also have a duty to assist her - but, again, failing to fulfill their duty of assistance does not trigger a right of retaliation - even less does it trigger a right to terrorize innocent people, who might or might not have a duty of assistance. The existence of this duty of assistance should be established in each case separately. There is no general duty of assistance to all those who believe they have a right to assistance.

So, we do have a duty to assist those dying or drowning at the borders, as in the radical left position quoted above holds. (But notice that the two brothers - terrorists who attacked Charlie Hebdo killing 12 innocent people, were neither).

Yet this duty and the very pertinent question about what actions it requires and what measures are necessary to motivate often very self-interested people to undertake those actions, have very little to do with the atrocious acts of terror against innocents.

петък, 2 януари 2015 г.

Опасна близост

http://www.capital.bg/k_2014_2015/predi_25_godini/2015/01/02/2444295_opasna_blizost/

Имате си бизнес, но нещо не ви достига за пълно щастие – все ще се намери някой с политическо влияние да ви мъти водата. Има решение за проблема ви – направете си партия.

Нямате оригинални политически идеи, не сте популярен, няма организация, на която да стъпите? Спокойно! Купете си медия (ако имате повече амбиции и възможности – купете си мно го медии), намерете си популярен журналист с аудитория, по вкус изберете националис тическо говорене, анти-корупция, или комбинация от двете, бъркайте енергично до сгъстяване на сместа, и готово – имате партия и партиен лидер. Ако лидерът случайно се окаже неуспешен, както, да речем, в казуса с господин Бареков, не се отчайвайте – той винаги може да се откаже от собствената си партия.

Какво се случи с медиите през последните 25 години? За да се опитаме да дадем отговор на този въпрос, е нужно да разгледаме развитието на отношението между медии и политика: медийната сфера се развива в постоянен диалог именно с политическата среда. България след 1989 г.  преминава през два модела на взаимодействие между медии и  политика. Политическата и в частност партийната система структурира медийната система по особено силен начин в началото на прехода, когато държавните медии са важен властови ресурс, около който се водят ожесточени битки между двете доминиращи партии тогава – БСП и СДС.

Контрол над БНТ и БНР

Първият модел, характерен за 90-те години, може да бъде определен като агресивни мажоритарни опити на управляващите партии да наложат пълен  контрол над държавните електронни медии БНТ и БНР. Подобен контрол им е необходим, доколкото при отсъствието на ясни идеологически и социални разделения в обществото партиите не могат да разчитат на устойчива подкрепа за печелене на избори и формиране на стабилни кабинети. При такива обстоятелства те отчаяно се нуждаят от контрол над основните инструменти за пропаганда и формиране на общественото мнение – електронните медии, за да могат да изградят и наложат своя популярен образ в обществото, както и да попречат на опонентите си да направят същото. Доколкото до 1999 г. всички национални електронни медии са държавни, този контрол е наистина ключов момент от политическите битки в този период.

Развитието на частните медии в този период, обратно, е по-скоро резултат от общия порив от началото на прехода към по-голяма либерализация и дерегулация, смятани за оптимална среда за реализиране на такива ценности като свободата на изразяване и свободния достъп до информация. Централен проблем тук е, че дерегулацията не доведе до финансово устойчиви медии - фрагментацията и прекомерното насищане с неспособни да се самоиздържат частни медии станаха основните черти на медийния пазар в България в края на века.

От началото на новия век обаче политическите партии преминаха през период на криза, довел до забележимо отслабване на политическия натиск над медиите. Откритата политическа намеса изчезна и бе заменена от по-фини форми на политическо влияние, характерни за втория модел на взаимодействие между медии и политика. Партийната система започна да се разпада, като на политическата сцена навлязоха нови политически формации и до голяма степен изместиха бившите комунисти и демократичната опозиция -  процес, описан като "възход на популизма" в България. Под популизъм тук се разбира изграждане на успешни партии, обещаващи да служат на "народа", без да имат своя собствена идеология, управленска програма, членска маса или партийна организация.

Медийната среда в този период е вече значително по-разнообразна и има какво да даде на тези нови политически играчи. Идеологическата и организационната им "необремененост" ги карат да се обръщат към медиите за помощ в период, в който тежестта на PR-а и медийната презентация многократно нараства в стратегиите на партиите. Срещу осигуряването на "услуги", издатели и собственици на големи частни медии, съвместно с техните бизнес спонсори, получават възможност да упражняват натиск върху различни аспекти на държавното управление и върху държавните политики към медиите по-конкретно. Умелото използване на каналите на неформални зависимости доведе до това както медиите, така и държавното управление да се възприемат като обслужващи частни бизнес интереси за сметка на обществения интерес.

Нарасна и ролята на асоциациите на медийни собственици (за сметка на организациите на журналистите), които успешно ползват държавната медийна регулация за консолидиране на медийния си бизнес, лобирайки за по-малко регулация (не допускат въвеждането на специални антимонополни мерки срещу нарастващата концентрация на медийния пазар и нелоялната конкуренция там например). Нарастващата през последните 15 години у нас "медиатизация" на политиката сближи частните медии и техните бизнес спонсори с политиците и политическите партии, като направи от политиците доброволни сътрудници в лобистките усилия на медийната индустрия и бизнес спонсорите й.



Медии, бизнес - политици

За разлика от едностранната доминация на управляващите над държавните медии през 90-те, близките отношения между медии, бизнес и политици от 2001 г. до днес са по-скоро форми на взаимно привличане, на сложни корпоративно-политически прелъстявания, а понякога и на открити сливания между политически играчи и медии. Без медийната популярност и личната харизма на лидерите им политическият успех на която и да е партия в момента едва ли е възможен.

В крайните им форми се стигна до формирането на хибридни политически структури - партии-медии или медии-партии, при които медийната презентация и политическият ПР до голяма степен изместиха нормалната партийна политика, нуждата от идеология, програма, широка членска маса и местни структури. Засега има три успешни политико-медийни хибрида – "Атака" на журналиста Сидеров, произлязла от едноименното предаване на телевизия СКАТ, НФСБ на собственика на СКАТ Валери Симеонов и "България без цензура" на журналиста Бареков, продукт на медийната империя, изградена около КТБ и станала до голяма степен жертва на разприте между собственика на банката и собственика на медийната империя. За значението на описаните процеси на хибридизация между двете сфери свидетелстват и резултатите на трите партии, получили на последните парламентарни избори общо 17%.

Тези развития породиха редица проблеми: отношенията между частните медии, техните бизнес спонсори и политическите играчи станаха все по-малко формални, давайки път на неконтролируем растеж на неформални практики на взаимни зависимости. Те се развиха на фона на относително слаби регулаторни институции (характерни за страните във или непосредствено след преход), като подриха относителната автономия на двете сфери – медии и политика. Сривът в двете сфери закономерно доведе и до срив на страната едновременно в класациите и за свобода на медиите, и за качество на демокрацията.

Инструментите за регулиране както на политическите партии, така и на медиите не могат да функционират нормално, когато партии се създават от медийни групи или от бизнес групи с интереси в медиите (доколкото медиите у нас в условията на финансова криза рядко са сами по себе си печеливш бизнес). Партиите ползват услугите на тези групи, като трябва щедро да се отблагодарят, когато попаднат във властта - чрез прокарване на лобистко законодателство и политики, осигуряване на достъп до държавни ресурси, и т.н. Правилата за конфликт на интереси, за ограничаване на медийната концентрация, за прозрачност на собствеността се заобикалят чрез офшорни регистрации или подставени лица, като държавата не прави достатъчно за разрешаването на тези проблеми.

Същото се отнася и за правилата за финансиране на партиите – ако медия подкрепя дадена партия, няма как да се ограничат услугите, които тази медия може да й предоставя под различни форми. Всичките тези възможности правят неустоимо изкушението пред медийни собственици и техни бизнес спонсори да се месят директно в политическия пазар. Освен споменатите по-горе три медийно-партийни хибрида, подобни зависимости съществуват и между политически партии и медии, които не са формално свързани – взаимната изгода от неформалното сътрудничество е твърде голяма.

На тези тясно обвързани отношения между медии и политика се дължат редица от проблемите и в двете сфери, но тук ще се огранича само до най-значимите в медийната сфера. Растящото влияние на медийния бизнес върху медийните политики не позволява да се намерят работещи решения за ограничаване прекомерната концентрация на медийно влияние в области като качество на демокрацията, гражданско участие, медийна среда и др. собственост и осигуряване на прозрачността й. Използването на "концентрирани" медии за оказване на политическо и друго влияние води до обедняване на медийното съдържание и безкритично медийно представяне на правителството и политиците от управляващите мнозинства.

Качеството на демократичния процес също страда, доколкото нито самите медии, нито ползващите услугите им управляващи са мотивирани да приемат работещи правила за регулиране на политическата реклама и отразяването на предизборните кампании. Последният и може би най-значим ефект е върху етичните стандарти на журналистите у нас, често практикуващи автоцензура и различни форми на търговия с влияние. Смазването на демократичните канали на отчетност, което е сред основните функции на медиите в една демокрация, няма как да бъде осъществено от медии, в които критика срещу управляващите не може да се промъкне. Достъп до достоверна информация не може да се гарантира от медии, които търгуват с влияние.

Притиснати между медийните собственици, политиците и пазара, журналистите у нас са поставени пред дилема, която засега не могат да разрешат. Въпреки че съзнават гореспоменатите проблеми, малцина са готови да приемат някаква форма на по-засилена държавна регулация - нали именно политиците са основна част от проблема?

Не се отнасят с доверие и към саморегулаторните механизми (етичен кодекс и етични комисии), наложени им от медийните собственици – доколкото в тях виждат само инструменти в медийните им войни. Не са в състояние и да се самоорганизират, за да си наложат сами взаимното спазване на етични стандарти, необходимо за съхраняване на малкото останало доверие в медиите -  защото не се възприемат като гилдия със споделени интереси.

Изводът е, че не само политическата, но и медийната ни среда са болни, като те се дърпат взаимно надолу. Те отчаяно се нуждаят от лекарство. Без силен и постоянен натиск от гражданите в подкрепа на журналистите при опитите им да предложат работещи решения за медийната сфера, такова лекарство надали ще може да се открие. Просто защото малцина от останалите въвлечени играчи имат осъзнат интерес да се включат в лечението.