http://www.capital.bg/k_2014_2015/predi_25_godini/2015/01/02/2444295_opasna_blizost/
Имате си бизнес, но нещо не ви достига за пълно щастие – все ще се намери някой с политическо влияние да ви мъти водата. Има решение за проблема ви – направете си партия.
Нямате оригинални политически идеи, не сте популярен, няма организация, на която да стъпите? Спокойно! Купете си медия (ако имате повече амбиции и възможности – купете си мно го медии), намерете си популярен журналист с аудитория, по вкус изберете националис тическо говорене, анти-корупция, или комбинация от двете, бъркайте енергично до сгъстяване на сместа, и готово – имате партия и партиен лидер. Ако лидерът случайно се окаже неуспешен, както, да речем, в казуса с господин Бареков, не се отчайвайте – той винаги може да се откаже от собствената си партия.
Какво се случи с медиите през последните 25 години? За да се опитаме да дадем отговор на този въпрос, е нужно да разгледаме развитието на отношението между медии и политика: медийната сфера се развива в постоянен диалог именно с политическата среда. България след 1989 г. преминава през два модела на взаимодействие между медии и политика. Политическата и в частност партийната система структурира медийната система по особено силен начин в началото на прехода, когато държавните медии са важен властови ресурс, около който се водят ожесточени битки между двете доминиращи партии тогава – БСП и СДС.
Контрол над БНТ и БНР
Първият модел, характерен за 90-те години, може да бъде определен като агресивни мажоритарни опити на управляващите партии да наложат пълен контрол над държавните електронни медии БНТ и БНР. Подобен контрол им е необходим, доколкото при отсъствието на ясни идеологически и социални разделения в обществото партиите не могат да разчитат на устойчива подкрепа за печелене на избори и формиране на стабилни кабинети. При такива обстоятелства те отчаяно се нуждаят от контрол над основните инструменти за пропаганда и формиране на общественото мнение – електронните медии, за да могат да изградят и наложат своя популярен образ в обществото, както и да попречат на опонентите си да направят същото. Доколкото до 1999 г. всички национални електронни медии са държавни, този контрол е наистина ключов момент от политическите битки в този период.
Развитието на частните медии в този период, обратно, е по-скоро резултат от общия порив от началото на прехода към по-голяма либерализация и дерегулация, смятани за оптимална среда за реализиране на такива ценности като свободата на изразяване и свободния достъп до информация. Централен проблем тук е, че дерегулацията не доведе до финансово устойчиви медии - фрагментацията и прекомерното насищане с неспособни да се самоиздържат частни медии станаха основните черти на медийния пазар в България в края на века.
От началото на новия век обаче политическите партии преминаха през период на криза, довел до забележимо отслабване на политическия натиск над медиите. Откритата политическа намеса изчезна и бе заменена от по-фини форми на политическо влияние, характерни за втория модел на взаимодействие между медии и политика. Партийната система започна да се разпада, като на политическата сцена навлязоха нови политически формации и до голяма степен изместиха бившите комунисти и демократичната опозиция - процес, описан като "възход на популизма" в България. Под популизъм тук се разбира изграждане на успешни партии, обещаващи да служат на "народа", без да имат своя собствена идеология, управленска програма, членска маса или партийна организация.
Медийната среда в този период е вече значително по-разнообразна и има какво да даде на тези нови политически играчи. Идеологическата и организационната им "необремененост" ги карат да се обръщат към медиите за помощ в период, в който тежестта на PR-а и медийната презентация многократно нараства в стратегиите на партиите. Срещу осигуряването на "услуги", издатели и собственици на големи частни медии, съвместно с техните бизнес спонсори, получават възможност да упражняват натиск върху различни аспекти на държавното управление и върху държавните политики към медиите по-конкретно. Умелото използване на каналите на неформални зависимости доведе до това както медиите, така и държавното управление да се възприемат като обслужващи частни бизнес интереси за сметка на обществения интерес.
Нарасна и ролята на асоциациите на медийни собственици (за сметка на организациите на журналистите), които успешно ползват държавната медийна регулация за консолидиране на медийния си бизнес, лобирайки за по-малко регулация (не допускат въвеждането на специални антимонополни мерки срещу нарастващата концентрация на медийния пазар и нелоялната конкуренция там например). Нарастващата през последните 15 години у нас "медиатизация" на политиката сближи частните медии и техните бизнес спонсори с политиците и политическите партии, като направи от политиците доброволни сътрудници в лобистките усилия на медийната индустрия и бизнес спонсорите й.
Медии, бизнес - политици
За разлика от едностранната доминация на управляващите над държавните медии през 90-те, близките отношения между медии, бизнес и политици от 2001 г. до днес са по-скоро форми на взаимно привличане, на сложни корпоративно-политически прелъстявания, а понякога и на открити сливания между политически играчи и медии. Без медийната популярност и личната харизма на лидерите им политическият успех на която и да е партия в момента едва ли е възможен.
В крайните им форми се стигна до формирането на хибридни политически структури - партии-медии или медии-партии, при които медийната презентация и политическият ПР до голяма степен изместиха нормалната партийна политика, нуждата от идеология, програма, широка членска маса и местни структури. Засега има три успешни политико-медийни хибрида – "Атака" на журналиста Сидеров, произлязла от едноименното предаване на телевизия СКАТ, НФСБ на собственика на СКАТ Валери Симеонов и "България без цензура" на журналиста Бареков, продукт на медийната империя, изградена около КТБ и станала до голяма степен жертва на разприте между собственика на банката и собственика на медийната империя. За значението на описаните процеси на хибридизация между двете сфери свидетелстват и резултатите на трите партии, получили на последните парламентарни избори общо 17%.
Тези развития породиха редица проблеми: отношенията между частните медии, техните бизнес спонсори и политическите играчи станаха все по-малко формални, давайки път на неконтролируем растеж на неформални практики на взаимни зависимости. Те се развиха на фона на относително слаби регулаторни институции (характерни за страните във или непосредствено след преход), като подриха относителната автономия на двете сфери – медии и политика. Сривът в двете сфери закономерно доведе и до срив на страната едновременно в класациите и за свобода на медиите, и за качество на демокрацията.
Инструментите за регулиране както на политическите партии, така и на медиите не могат да функционират нормално, когато партии се създават от медийни групи или от бизнес групи с интереси в медиите (доколкото медиите у нас в условията на финансова криза рядко са сами по себе си печеливш бизнес). Партиите ползват услугите на тези групи, като трябва щедро да се отблагодарят, когато попаднат във властта - чрез прокарване на лобистко законодателство и политики, осигуряване на достъп до държавни ресурси, и т.н. Правилата за конфликт на интереси, за ограничаване на медийната концентрация, за прозрачност на собствеността се заобикалят чрез офшорни регистрации или подставени лица, като държавата не прави достатъчно за разрешаването на тези проблеми.
Същото се отнася и за правилата за финансиране на партиите – ако медия подкрепя дадена партия, няма как да се ограничат услугите, които тази медия може да й предоставя под различни форми. Всичките тези възможности правят неустоимо изкушението пред медийни собственици и техни бизнес спонсори да се месят директно в политическия пазар. Освен споменатите по-горе три медийно-партийни хибрида, подобни зависимости съществуват и между политически партии и медии, които не са формално свързани – взаимната изгода от неформалното сътрудничество е твърде голяма.
На тези тясно обвързани отношения между медии и политика се дължат редица от проблемите и в двете сфери, но тук ще се огранича само до най-значимите в медийната сфера. Растящото влияние на медийния бизнес върху медийните политики не позволява да се намерят работещи решения за ограничаване прекомерната концентрация на медийно влияние в области като качество на демокрацията, гражданско участие, медийна среда и др. собственост и осигуряване на прозрачността й. Използването на "концентрирани" медии за оказване на политическо и друго влияние води до обедняване на медийното съдържание и безкритично медийно представяне на правителството и политиците от управляващите мнозинства.
Качеството на демократичния процес също страда, доколкото нито самите медии, нито ползващите услугите им управляващи са мотивирани да приемат работещи правила за регулиране на политическата реклама и отразяването на предизборните кампании. Последният и може би най-значим ефект е върху етичните стандарти на журналистите у нас, често практикуващи автоцензура и различни форми на търговия с влияние. Смазването на демократичните канали на отчетност, което е сред основните функции на медиите в една демокрация, няма как да бъде осъществено от медии, в които критика срещу управляващите не може да се промъкне. Достъп до достоверна информация не може да се гарантира от медии, които търгуват с влияние.
Притиснати между медийните собственици, политиците и пазара, журналистите у нас са поставени пред дилема, която засега не могат да разрешат. Въпреки че съзнават гореспоменатите проблеми, малцина са готови да приемат някаква форма на по-засилена държавна регулация - нали именно политиците са основна част от проблема?
Не се отнасят с доверие и към саморегулаторните механизми (етичен кодекс и етични комисии), наложени им от медийните собственици – доколкото в тях виждат само инструменти в медийните им войни. Не са в състояние и да се самоорганизират, за да си наложат сами взаимното спазване на етични стандарти, необходимо за съхраняване на малкото останало доверие в медиите - защото не се възприемат като гилдия със споделени интереси.
Изводът е, че не само политическата, но и медийната ни среда са болни, като те се дърпат взаимно надолу. Те отчаяно се нуждаят от лекарство. Без силен и постоянен натиск от гражданите в подкрепа на журналистите при опитите им да предложат работещи решения за медийната сфера, такова лекарство надали ще може да се открие. Просто защото малцина от останалите въвлечени играчи имат осъзнат интерес да се включат в лечението.
Имате си бизнес, но нещо не ви достига за пълно щастие – все ще се намери някой с политическо влияние да ви мъти водата. Има решение за проблема ви – направете си партия.
Нямате оригинални политически идеи, не сте популярен, няма организация, на която да стъпите? Спокойно! Купете си медия (ако имате повече амбиции и възможности – купете си мно го медии), намерете си популярен журналист с аудитория, по вкус изберете националис тическо говорене, анти-корупция, или комбинация от двете, бъркайте енергично до сгъстяване на сместа, и готово – имате партия и партиен лидер. Ако лидерът случайно се окаже неуспешен, както, да речем, в казуса с господин Бареков, не се отчайвайте – той винаги може да се откаже от собствената си партия.
Какво се случи с медиите през последните 25 години? За да се опитаме да дадем отговор на този въпрос, е нужно да разгледаме развитието на отношението между медии и политика: медийната сфера се развива в постоянен диалог именно с политическата среда. България след 1989 г. преминава през два модела на взаимодействие между медии и политика. Политическата и в частност партийната система структурира медийната система по особено силен начин в началото на прехода, когато държавните медии са важен властови ресурс, около който се водят ожесточени битки между двете доминиращи партии тогава – БСП и СДС.
Контрол над БНТ и БНР
Първият модел, характерен за 90-те години, може да бъде определен като агресивни мажоритарни опити на управляващите партии да наложат пълен контрол над държавните електронни медии БНТ и БНР. Подобен контрол им е необходим, доколкото при отсъствието на ясни идеологически и социални разделения в обществото партиите не могат да разчитат на устойчива подкрепа за печелене на избори и формиране на стабилни кабинети. При такива обстоятелства те отчаяно се нуждаят от контрол над основните инструменти за пропаганда и формиране на общественото мнение – електронните медии, за да могат да изградят и наложат своя популярен образ в обществото, както и да попречат на опонентите си да направят същото. Доколкото до 1999 г. всички национални електронни медии са държавни, този контрол е наистина ключов момент от политическите битки в този период.
Развитието на частните медии в този период, обратно, е по-скоро резултат от общия порив от началото на прехода към по-голяма либерализация и дерегулация, смятани за оптимална среда за реализиране на такива ценности като свободата на изразяване и свободния достъп до информация. Централен проблем тук е, че дерегулацията не доведе до финансово устойчиви медии - фрагментацията и прекомерното насищане с неспособни да се самоиздържат частни медии станаха основните черти на медийния пазар в България в края на века.
От началото на новия век обаче политическите партии преминаха през период на криза, довел до забележимо отслабване на политическия натиск над медиите. Откритата политическа намеса изчезна и бе заменена от по-фини форми на политическо влияние, характерни за втория модел на взаимодействие между медии и политика. Партийната система започна да се разпада, като на политическата сцена навлязоха нови политически формации и до голяма степен изместиха бившите комунисти и демократичната опозиция - процес, описан като "възход на популизма" в България. Под популизъм тук се разбира изграждане на успешни партии, обещаващи да служат на "народа", без да имат своя собствена идеология, управленска програма, членска маса или партийна организация.
Медийната среда в този период е вече значително по-разнообразна и има какво да даде на тези нови политически играчи. Идеологическата и организационната им "необремененост" ги карат да се обръщат към медиите за помощ в период, в който тежестта на PR-а и медийната презентация многократно нараства в стратегиите на партиите. Срещу осигуряването на "услуги", издатели и собственици на големи частни медии, съвместно с техните бизнес спонсори, получават възможност да упражняват натиск върху различни аспекти на държавното управление и върху държавните политики към медиите по-конкретно. Умелото използване на каналите на неформални зависимости доведе до това както медиите, така и държавното управление да се възприемат като обслужващи частни бизнес интереси за сметка на обществения интерес.
Нарасна и ролята на асоциациите на медийни собственици (за сметка на организациите на журналистите), които успешно ползват държавната медийна регулация за консолидиране на медийния си бизнес, лобирайки за по-малко регулация (не допускат въвеждането на специални антимонополни мерки срещу нарастващата концентрация на медийния пазар и нелоялната конкуренция там например). Нарастващата през последните 15 години у нас "медиатизация" на политиката сближи частните медии и техните бизнес спонсори с политиците и политическите партии, като направи от политиците доброволни сътрудници в лобистките усилия на медийната индустрия и бизнес спонсорите й.
Медии, бизнес - политици
За разлика от едностранната доминация на управляващите над държавните медии през 90-те, близките отношения между медии, бизнес и политици от 2001 г. до днес са по-скоро форми на взаимно привличане, на сложни корпоративно-политически прелъстявания, а понякога и на открити сливания между политически играчи и медии. Без медийната популярност и личната харизма на лидерите им политическият успех на която и да е партия в момента едва ли е възможен.
В крайните им форми се стигна до формирането на хибридни политически структури - партии-медии или медии-партии, при които медийната презентация и политическият ПР до голяма степен изместиха нормалната партийна политика, нуждата от идеология, програма, широка членска маса и местни структури. Засега има три успешни политико-медийни хибрида – "Атака" на журналиста Сидеров, произлязла от едноименното предаване на телевизия СКАТ, НФСБ на собственика на СКАТ Валери Симеонов и "България без цензура" на журналиста Бареков, продукт на медийната империя, изградена около КТБ и станала до голяма степен жертва на разприте между собственика на банката и собственика на медийната империя. За значението на описаните процеси на хибридизация между двете сфери свидетелстват и резултатите на трите партии, получили на последните парламентарни избори общо 17%.
Тези развития породиха редица проблеми: отношенията между частните медии, техните бизнес спонсори и политическите играчи станаха все по-малко формални, давайки път на неконтролируем растеж на неформални практики на взаимни зависимости. Те се развиха на фона на относително слаби регулаторни институции (характерни за страните във или непосредствено след преход), като подриха относителната автономия на двете сфери – медии и политика. Сривът в двете сфери закономерно доведе и до срив на страната едновременно в класациите и за свобода на медиите, и за качество на демокрацията.
Инструментите за регулиране както на политическите партии, така и на медиите не могат да функционират нормално, когато партии се създават от медийни групи или от бизнес групи с интереси в медиите (доколкото медиите у нас в условията на финансова криза рядко са сами по себе си печеливш бизнес). Партиите ползват услугите на тези групи, като трябва щедро да се отблагодарят, когато попаднат във властта - чрез прокарване на лобистко законодателство и политики, осигуряване на достъп до държавни ресурси, и т.н. Правилата за конфликт на интереси, за ограничаване на медийната концентрация, за прозрачност на собствеността се заобикалят чрез офшорни регистрации или подставени лица, като държавата не прави достатъчно за разрешаването на тези проблеми.
Същото се отнася и за правилата за финансиране на партиите – ако медия подкрепя дадена партия, няма как да се ограничат услугите, които тази медия може да й предоставя под различни форми. Всичките тези възможности правят неустоимо изкушението пред медийни собственици и техни бизнес спонсори да се месят директно в политическия пазар. Освен споменатите по-горе три медийно-партийни хибрида, подобни зависимости съществуват и между политически партии и медии, които не са формално свързани – взаимната изгода от неформалното сътрудничество е твърде голяма.
На тези тясно обвързани отношения между медии и политика се дължат редица от проблемите и в двете сфери, но тук ще се огранича само до най-значимите в медийната сфера. Растящото влияние на медийния бизнес върху медийните политики не позволява да се намерят работещи решения за ограничаване прекомерната концентрация на медийно влияние в области като качество на демокрацията, гражданско участие, медийна среда и др. собственост и осигуряване на прозрачността й. Използването на "концентрирани" медии за оказване на политическо и друго влияние води до обедняване на медийното съдържание и безкритично медийно представяне на правителството и политиците от управляващите мнозинства.
Качеството на демократичния процес също страда, доколкото нито самите медии, нито ползващите услугите им управляващи са мотивирани да приемат работещи правила за регулиране на политическата реклама и отразяването на предизборните кампании. Последният и може би най-значим ефект е върху етичните стандарти на журналистите у нас, често практикуващи автоцензура и различни форми на търговия с влияние. Смазването на демократичните канали на отчетност, което е сред основните функции на медиите в една демокрация, няма как да бъде осъществено от медии, в които критика срещу управляващите не може да се промъкне. Достъп до достоверна информация не може да се гарантира от медии, които търгуват с влияние.
Притиснати между медийните собственици, политиците и пазара, журналистите у нас са поставени пред дилема, която засега не могат да разрешат. Въпреки че съзнават гореспоменатите проблеми, малцина са готови да приемат някаква форма на по-засилена държавна регулация - нали именно политиците са основна част от проблема?
Не се отнасят с доверие и към саморегулаторните механизми (етичен кодекс и етични комисии), наложени им от медийните собственици – доколкото в тях виждат само инструменти в медийните им войни. Не са в състояние и да се самоорганизират, за да си наложат сами взаимното спазване на етични стандарти, необходимо за съхраняване на малкото останало доверие в медиите - защото не се възприемат като гилдия със споделени интереси.
Изводът е, че не само политическата, но и медийната ни среда са болни, като те се дърпат взаимно надолу. Те отчаяно се нуждаят от лекарство. Без силен и постоянен натиск от гражданите в подкрепа на журналистите при опитите им да предложат работещи решения за медийната сфера, такова лекарство надали ще може да се открие. Просто защото малцина от останалите въвлечени играчи имат осъзнат интерес да се включат в лечението.
Няма коментари:
Публикуване на коментар