неделя, 21 октомври 2018 г.

Въпросът не е "дали", а "какви политики на признаване?"





(Granger Collection, New York)


За позицията, защитена в този пост, взимам повод от едно много интересно интервю на Митко Вацов  в "Медиапул" от 19 октомври. В  него той прокарва разграничение между толериране и признаване и защитава тезата, че в съвременните общества трябва да се ограничим само до "толериране" на различните, не и до "признаване" правото им на собствена идентичност и култура ( Margalit & Halbertal 1994). 

Основното ми възражение срещу тезата на Вацов е, че за да демонстрираш равно уважение към всеки член на твоето общество, включително на представителя на етническо или друго малцинство, не е достатъчно, както той твърди, единствено да го "толерираш" - да го оставиш да върши каквото си иска в своето "частно пространство", стига с това той да не вреди на околните.  Според мен гражданите от малцинствата не по-малко от тези в мнозинството имат нужда от публично практикуване ("признаване") на своята култура, език, социални практики - и културата им трябва да бъде призната, стига културните практики (били те малцинствени или на мнозинството) да не вредят на околните. Непризнаването на това право на култура на малцинствата - и признаването му само на мнозинството - не е нищо друго, освен културна дискриминация и налагане на културна хегемония. 
Толерантност към това какво човек върши в частното си пространство съвсем не е достатъчна за равно третиране на всички - необходимо е и признаване на правото на култура - стига това право на култура да не вреди на останалите хора да практикуват своята култура - защото и те също имат право на своя култура.
Тази моя позиция съвсем не значи, че не приемам наличието на разлика между толериране и признаване  - точно обратното. Разлика има, и тя е значима - както дескриптивно, така и нормативно. Тук оспорвам начина, по който Митко Вацов прокарва тази разлика , както и морално-политическите импликации от подобно прокарване на разграничението. 

Първо, забележете, че толерирането дори и при Лок, на когото Митко се позовава, за да отграничи толерирането от признаване и преференциално да защити първото, има и ПУБЛИЧНИ измерения. 
Лок, например, не забранява публичното практикуване на религия.  Напротив - той категорично се обявява в защита на правото на вярващите публично да практикуват собствената си религия - единственото ограничение касае как точно се практикува публично религията.  Това ограничение изисква публичното практикуване на религия да не заплашва така наречените от Лок "граждански интереси" на останалите членове на обществото -  т.е. да не е заплаха за правата им (и отново -  тези права имат не само частно, но и публично проявление). 

Накратко, прокарването на разликата толерантност-признаване като съвпадаща с разграничението частно-публично, не е коректно. 

Второ, импликациите на така направеното разграничение са недопустими от морална гледна точка. От казаното от Митко Вацов следва, че малцинствата ще могат да практикуват своя език, религия и изобщо - своята култура - само в частното си пространство. Това е равнозначно на отнемането на тези малцинства на правото на своя култура -  всяка култура има и публични аспекти и практикуването й изиква излизане от частното и навлизане в публичното пространство. Нали не искаме да кажем, че на българските турци трябва да им се забрани да празнуват публично своите религиозни празници, да им се забрани да говорят на публични места своя език, както направихме по време на позорния "Възродителен процес"?!  

Трето, Митко е прав да подчертае, че политиките на признаване в мултикултуралистката парадигма включват много по-големи претенции към държавата и мнозинството за това активно да подпомагат - ако е необходимо и със специални програми - поддържането на културата на малцинствата. 
И именно тук започва всъщност спора по същество: 
Трябва ли от мнозинството и държавата да се изисква да заделят публични ресурси за поддържане на културите на малцинствата? Митко защитава позицията, че подобни политики са се оказали контрапродуктивни - довели са до капсулиране на малцинства, и до нарастване на негативното отношение на мнозинствата към тях.  Много може да се спори по въпроса дали точно прокарването на мултикултурни политики - или, обратно, отказът такива да бъдат систематично прилагани - са довели до капсулиране и гетоизиране на някои малцинства в редица западни общества.  Това е въпрос на емпирично изследване, каквито са правени.  Важното в случая е  - твърдения за контрапродуктивност на мултикултуралистките политики следва да се подкрепят с резултати от емпирични научни изследвания, а не с изказвания на  политици, които с подобни изказвания могат да преследват едни или други свои политически цели. 

Моята позиция  по теоретичния въпрос дали държавата трябва да се ангажира с политики по признаване на различните е, че трябва. Това е така, защото членовете на малцинствата са граждани с равни права, които също плащат данъци - от това следва, че публични ресурси трябва да се заделят за поддържане и на тяхната култура, а не само за поддържане културата на мнозинството (ясно е, че въпреки клетвите за "неутралност", всички западни държави в момента така или иначе поддържат културата на мнозинствата в тях). 
Съвсем отделен, и много важен  въпрос, е как трябва да се отнася държавата към аспекти на културата на малцинствата, които влизат в конфликт с културата на мнозинството и отричат централни нейни аспекти. Тук решението на Ролс от неговия "политически либерализъм" е според мен стъпка в правилната посока - за да може едно плуралистично общество (каквито са повечето западни общества) да живее цивилизовано и стабилно, е необходим минимален консенсус на цялото общество около принципи, които да правят живота в това общество приличен за всички в него - да позволява на всеки да преследва свои концепции за добър живот, стига това да не пречи на останалите да правят същото. Ако искате, можете да наречете това някаква форма на толерантност, но тази форма включва признаването на представителите на различни малцинства за еднакво значими членове на обществото, които имат равно право на свои концепции за добър живот - които по необходимост включват и публични елементи на практикуване на своя религия, език и други социални практики. Подобно е и решението, което Уил Кимлика дава в своя "либерален мултикултурализъм", който внимателно избягва крайностите на комунитаристкия мултикултурализъм, защитаван от Чарлз Тейлър.

В крайна сметка спорът е за това: какво изисква равното гражданство - какви права включва, и дали правото на култура - дори и да си от малцинство - трябва да е част от защитените права на всички граждани в едно цивилизовано общество, третиращо гражданите си като равни. Според мен е недопустимо само членовете на мнозинствата да имат такова право - ако е само за тях, това е културна привилегия - хегемония - която нарушава принципа на равно гражданство. Затова според мен отговорът на този въпрос е категорично "да". 
Изключването от сферата на защитените права на правото на култура за всички - както представители на мнозинството, така и на малцинствата, каквото изключване бихме имали в една много "изтънена", чисто негативна концепция за гражданин с единствено негативни права на невмешателство, каквато изглежда Вацов защитава,  е нормативно недопустимо. 
То е и дескриптивно неадекватно поради простия факт, че мнозинствата de facto се радват на достъп до своя култура, която се ползва с цялата подкрепа на държавата. Не е необходимо да правя преглед на образователните и културни политики във всяка една национална държава наоколо, за да демонстрирам това. Съвсем отделен - и много важен въпрос е - какво правим, за да не допускаме подобна дискриминация, отнемаща им правото на собствена култура - какви политики биха могли най-добре да работят, за да не са контрапродуктивни. Тук на помощ идват емпиричните изследвания - те дават ценна информация за това кои политики на признаване  при какви условия сработват, кои се провалят и защо, и т.н...  


Но нормативният въпрос - трябва ли да бъде защитено правото на всички граждани на достъп до своя култура - има своя категоричен отговор  и той е "Да!". Този отговор е независим от отговора на емпиричния въпрос за това кои са по-малко или по-добре работещите политики на "признаване". 

Затова въпросът, който стои пред нас днес, не е "дали политики на признаване?" , а "какви политики на признаване?". 



Kymlicka, Will (1989), Liberalism, Community, and Culture, Oxford: Oxford University Press.
Kymlicka, Will (1995), Multicultural Citizenship: A Liberal Theory of Minority Rights, Oxford: Oxford University Press.
Margalit, Avishai and Moshe Halbertal (1994) 'Liberalism and the Right to Culture', Social Research, Vol. 61, No. 3
Rawls, John (1993) Political Liberalism
Raz, Joseph (1998) Multiculturalism, in Ratio Juris. Vol. 11 No. 3 September 1998 
Taylor, C. (1992) “The Politics of Recognition,” in Multiculturalism: Examining the Politics of Recognition, A. Gutmann (ed.), Princeton: Princeton University Press.

сряда, 5 септември 2018 г.

Какво не е "ляв популизъм"

Някои "леви" идеолози у нас май нещо не са доразбрали какво е "ляв популизъм", за какъвто напоследък призовават.
Левият популизъм действително цели да изправи "обикновения" народ срещу неговия "враг" - олигархичния глобален корпоративен елит. Но този популизъм съвсем не е изключващ, както твърдят тези идеолози - той не е насочен срещу "мулти-култи" теми - той не цели загърбване проблемите на имигранти, етнически, религиозни, сексуални и други малцинства. Той цели да бъде приобщаващ и включващ.
Тези "леви" идеолози просто се опитват да преопаковат радикалния десен национал-популизъм и да ни го продадат като "ляв".
Без успех - под оскъдната лява (макар съвсем да не става ясно какво й е лявото) опаковка избива истинската му същност - на десен национал-социализъм.
Тук давам линк към представяне на най-новата книга на Шантал Муф, посветена на левия популизъм.
Съвсем отделна тема (на която скоро ще посветя отделен пост) е дали подобен ляв популизъм е политически атрактивен и дали може да бъде успешен. Моят отговор и на двата въпроса е негативен.


понеделник, 3 септември 2018 г.

My Blog post in Oxford University Human Rights Hub on BCC decision on Istanbul Convention




Мой пост в Oxford University Human Rights Hub по повод решението на Конституционния ни съд за Истанбулската конвенция.
My blog post in Oxford Human Rights Hub on Bulgaria's Constitutional Court decision on the Istanbul convention.

вторник, 8 май 2018 г.

Демокрация за реалисти: някои тези


Демокрация за реалисти: Защо изборите не произвеждат отговорно управление?
от Кристофър Ахен и Лари Бартелс

Princeton UP 2016

Някои основни тези
Книгата представя едно предизвикателство срещу ‘folk’ теорията за демокрация („популистката демокрация“ по Робърт Дал).  Аргументите на авторите са подплатени с данни от редица емпирични изследвания - най-вече на начина, по който финкцуионира демокрацията в САЩ. Основната атака е срещу предпоставката на тази теория, че в изборите гласуват всезнаещи и всемогъщи суверенни граждани, които взимат своите решения рационално, на база на своите индивидуални предпочитания за политики или идеологическите си убеждения.

Корените на “фолк” теорията за демокрацията са в Просвещението. Според тази доктрина уважението към равното достойнство на рационалните граждани изисква самоуправление: хората  трябва да избират лидерите си чрез избори и да ги държат отговорни за техните действия –  т.е. хората трябва да бъдат представени, не просто управлявани. Така демократичното управление би било едно наистина добро управление, защото то получава авторитет не просто от съгласието на управляваните, но и от техните политически съждения и рационалните решения – и затова постига добри резултати в по-голямата част от времето. Така демократичните норми биха били подсилени от споделените ценности на едно просветено население. Грешки, разбира се, се допускат, но това са грешки на хората, които бързо сe признават и поправят.
Анализът на поведението при избори – основен елемент от демократичната система, който реализира идеала за политически равенство и управление на мнозинството – обаче показва, че не само
(1) изборите зле изпълняват функцията си да артикулират „волята на мнозинството“ на основа предпочитанията на гражданите, да я преведат в кохерентни политики, но
(2) дори и не гарантират контрол на гражданите над управлението.
Причините:
Оказва се, гражданите често нямат стабилни, ясно определени предпочитания относно политики, и не рядко се влияят в избора си повече от начина на формулирането им, отколкото от тяхното съдържание
Гражданите нямат и стимули да се информират, дори и това да можеше да повлияе за изграждане на кохерентни предпочитания.
Затова, какъвто и да е резултатът от изборите, той прилича на хвърляне на монета, и не отразява фиксираните предпочитания на избирателите. 
Често като решение на проблемите с демокрацията се предлага “Повече демокрация”или по-пряко участие на гражданите в управлението – като референдуми или граждански инициативи и предварителни избори.  За съжаление подобни по-преки форми на участие на гражданите в управлението не подобряват контрола на гражданите над управлението.
Такива демократични нововъведения като делиберативните форми на демокрация също, оказва се, са всъщност недемократични на практика. Доколкото малцина искат да се ангажират в политически дебати, а и мнозинството ненавижда политическите разногласия, затова мнозинството често оставя гласовити, по-образовани и по-силни малцинства да определят политиките. 
За разлика от други политически теории с объркани допускания за природата на хората и очакванията към тях, които нямат големи практически последствия, фолк теорията за демокрацията има значителни негативни последствия. Заради популярността й и статута й на неоспорвана политическа теория, тя е в основата на редица нововъведения и инициативи за реформи, които са доказано контра-продуктивни – не само не водят до по-добри политически резултати, но и увеличават влиянието на силни лобита и/или политически опортюнисти.
Референдуми, като тези за намаляване на издръжката на противопожарните служби, струват скъпо на гражданите, гласували за подобно намаляване (защото трябва да плащат по-високи застраховки, а понякога струват и човешки животи – пожарът край Оукланд фийлдс, Калифорния 1991).
Primaries – подборът на кандидати на партиите чрез предварителни избори – също вместо да произвежда по-добри резултати и повече демократичност, водят до избор често на крайни, поляризиращи кандидатури, или на кандидати, които партийната машина успява да пробута въпреки всичко. Примерът с избора на Тръмп за кандидат на GOP е само последният случай на подобен неадекватен избор. Демократите не случайно запазват квота от суперделегати, за да избегнат подобни заплахи. 
Може би тази теория трябва да бъде интерпретарата като една “минималистична теория за демокрацията”, която просто дава възможност за периодично очистване на системата от некадърни или корумпирани политици.  Но дали наистина изборите служат за изхвърляне на негодниците от управлението, питат авторите.
Дори и ретроспективният демократичен контрол над управлението, на който залагат такива по-скептични защитници на демокрацията като Шумпетер, се оказва, че също не работи. Гражданите често изхвърлят от управлението не непременно тези, които са се справили зле с управленските задачи. Често наказани са тези, които са имали лошия късмет мандатът им да съвпадне с природни бедствия или други негативни процеси или събития извън техния контрол. Гражданите нерядко и късогледо награждават с преизбиране политици заради по-добрата икономическа конюнктура непосредствено (последната година от мандата им) преди изборите, а не на база цялостния им управленски мандат.
Заключението на авторите тук е, че санкциите за управлението – били те положителни или отрицателни – по-често зависят от случайни, несвързани с качеството на управлението фактори, което компрометира дори и една минималистична интерпретация на “фолк” теорията. Примерите са много – преизбирането на Рузвелт през 1936г. се дължи не на успехите на Новия курс, а на икономическия подем, и ако изборите бяха само 2 години по-късно, когато икономическата конюнктура вече е негативна  (САЩ навлиза в рецесия), той най-вероятно не би имал шанса да завърши програмата си от реформи и това да доведе до промените в политическата система на САЩ, настъпили в резултат на Новия курс.
Подобна е и съдбата на Чърчил, който губи изборите веднага след като е спечелил войната, наказан заради кризата с недостига на жилища след бомбардировките, въпреки че съвсем разумно средствата са били насочени за спечелване на войната...
 В този смисъл поведението на гражданите дори и ретроспективно не представлява рационален избор – а по-скопо прилича на това да „сриташ кучето, за да си изкараш яда от шефа“. Гражданите често действат късогледо, и рядко са в състояние като цяло да свързват в причинно-следствени отношения действия на политици и събития, които засягат живота на гражданите. Затова резултатите от изборите са „случайни“, от гледна точка на една чисто икономическа теория за гласуването. 
Авторите тук имат съществен пропуск – те пропускат да отбележат значителната роля на медиите в манипулиране на обществените нагласи –  медиите (инфотеймънт) могат да имат значение за подобни настроения и късогледи оценки, като фокусират общественото внимание върху злободневния скандал а не дългосрочните тенденции. Хората са в състояние да открият връзка между конкретни действия на управляващите и техния  ефект върху живота им, когато медиите изпълняват отговорно функциите си да ги информират.
Изводът: Демократичната политика не почива на индивидуално-рационалистични основи – индивид с ясни предпочитания, който ги гласува с идеята да се превърнат в политики. Данни сочат, че хората гласуват не на база предпочитания за политики, не дори и на база разочарование от минали политики.

Но  как всъщност гласуват хората, ако не на база разумни предпочитания за политики?

Груповата основа на политиката:
Изследвания показват, че гражданите в голямата си част основават решенията си преди всичко на групови лоялности от различен характер (партийни, културни, религиозни, етнически, расови, семейни, свързани със занятие или професия, и т.н.).
 Те не избират да гласуват на база свои убеждения за политики или идеология. Точно обратното - те формират тези си убеждения на база пред-съществуващи лоялности,  като едва впоследствие рационализират възгледите и поведението си, за да съвпадне то с възгледите и поведението на групата и нейните лидери. Така партийните лоялности не са породени от идеологическо или друго (например - на политики) съвпадение, а защото съответната партия има исторически постижения, или въплъщава някаква форма на солидарност без връзка със съдържателните й политики, или просто защото представлява „хора като нас“.  По-силно ангажираните с политика граждани дори развиват идеологически лоялности, които рационализират груповите им лоялности, а и принизяват лоялностите на техните опоненти. Понякога хората стигат дотам да конструират удобни факти, за да подкрепят груповите си лоялности – и образоваността и информираността на някои граждани спомага само за по-изкусното изработване на подобни post hoc рационализации. По време на избори, избирателите избират партия, която валидизира техните социални или политичесик идентичности, и впоследствия рационализират избора си с предоставени от избраните от тях партии аргументи.
Ефектът от подобно поведение – и от сляпата вяра в тази демократична теория, която натоварва гражданите с прекомерни очаквания и предлага лек срещу проблемите от типа „повече от същото“ (недостатъци на демокрацията се лекуват с повече демокрация) - е, че съвременните демократични системи се отварят за експлоатация от силни безскрупулни актьори.   
Нещо повече – твърде оспорваните избори често се решават от шепа най-малко информирани граждани, с най-слаби политически убеждения и лоялности, които превръщат своята неинформираност и волатилни емоционални настроения в колективен избор.
Вместо представителност и демократичен контрол над управлението, получаваме безкръвна смяна на един управляващ елит с друг (което, нека подчертаем това тук, е все пак по-добре от революция).

И все пак – има ли нещо добро в демокрацията?  Категорично “да”, твърдят авторите и се аргументират:
1. Изборите излъчват управление, което не е оспорвано от загубилите ги.
2. Смяна на управляващите - печелилите в една добре функционираща демократична система, все някога биват побеждавани в избори- дори и да са победени на случаен признак, е добре, че биват сменяни; както и че колкото по-дълго стоят в управление, толкова по-голяма е вероятността да бъдат сменени.
3. Състезанието дава някакви стимули на управляващите да толерират, а не да унищожават опозицията – очакват, че рано или късно и те ще станат опозиция.
4. Има ползи от демократичното гражданство и за развитието на независим характер и граждански добродетели и компетентност.
5. Търсещи преизбиране политици избягват публично прекрачване на базови морални норми  - скъпо е поемането на рискове, и това дисциплинира срещу корупция. Доброто управление може да не ти гарантира преизбиране, но скандалът ти гарантира сваляне от власт. Макар и скромна победа на демократичната отчетност….

Въпреки тези преимущества на демокрацията, следва да се изяснят и следствията от груповата основа на политическото поведение за демокрацията.
 Политиката е специализирана работа – упражнявана от избрани политици, групи за натиск, бюрократи, съдии…., и в нея влиянието на гражданите е минимално. Някои групи са влиятелни – други много по-малко, като богатство, достъп до медии и комуникационни и убеждаващи умения са основните фактори за по-голямо влияние и повече власт в политиката. Темата за властта в междугруповите отношения, и в политиката по-общо,  често е пренебрегвана от нормативната демократична теория, като изискването за гласуване ‘един човек – един глас’  се предполага, че е достатъчно да изравни властта в политиката.
Интересите и гласът на гражданите могат да бъдат представени и защитени само от партиите и групите за натиск, твърдят авторите, като влиянието им би трябвало да отговаря на процентното присъствие на тези интереси в обществото – което, за съжаление, никога не е реализирано. Напротив, добрe организирани групи представляват и успешно защитават интересите на богати и гласовити малцинства, докато огромни групи остават само латентни – и техните интереси остават незащитени и те са непредставени в управлението.
Малко се знае как точно групите за натиск мотивират членовете си да гласуват по начин, който да придвижи интересите им , което пък да накара политиците да се вслушат в предложенията им.
Проблематично е и доколко агентите и политическите предприемачи са верни на групата, която представляват – има проблеми с наблюдението и контрола над тях от зле организирани без тези агенти редови граждани – особено за по-големи и нехомогенни групи.
Влиянието на груповите интереси зависи и от партийната система.  Обикновено партиите са коалиции от социални групи – но са проучени твърде малко детайли за вътрешната им динамика. Избирателната система също може да се окаже добра почва за диспропоционално влияние на малки партии и групи – при пропорционална система; при мажоритарни системи имаме обратния проблем – непредставеност на често значими групи, ако не  попадат в една от дветe големи партии.
Ролята на лидерите – компетентността и отговорността – са ключови за формиране на успешни коалиции, които да служат на истинските интереси на избирателите им.
Не знаем достатъчно и как партиите изработват идеологиите и платформите си – тези процеси не са достатъчно  изследвани.
Това, което знаем е, че организираните получават повече от политиката, отколкото неорганизираните. Но и обикновените граждани – ако са многобройни, хомогенни, внимателни и централни за политическата система – също получават нещо. Това не винаги е добре – особено  когато това, което искат, е страничен продукт от техните групови – трибалистко-емоционални -  лоялности.

Повече демокрация, все пак?
Да, но не както се разбира от "фолк" теорията за демокрацията досега. Mовече икономическо и социално равенство би помогнало за по-ефективна демокрация, твърдят авторите. Това би позволило на интересите не само на богати и по-образовани да бъдат организирани и по-добре представени.
Заключението на Бартелс и Ахен е, че едно по-егалитарно общество би имало една по-егалитарна демокрация и политика, която в по-голяма степен защитава интересите на всички граждани.


сряда, 7 февруари 2018 г.

Недоразуменията около Истанбулската конвенция


Source: http://www.vintag.es/2015/10/these-ridiculous-propaganda-postcards.html


Разчиствайки недоразуменията около

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие

В този текст ще разгледам 5 твърдения за Истанбулската конвенция:
1. Не жените, а други групи са основният обект на защита в нея.
2. "Джендърът" застрашава биологичния пол, и в това е основната заплаха на Конвенцията.
3. Конвенцията противоречи на българските ценности и традиции, на нашата идентичност.
4. Конвенцията развращава децата ни.
5. Конвенцията отваря вратата за легализиране на еднополовите бракове и третия пол.



1. Не жените, а други групи са основен обект на защита в Конвенцията

Основен обект на защита в Конвенцията безспорно са жените – тяхната защита от насилие е главната й цел, заявена в чл. 2.1:

“Целта е борба със и превенция на всички форми на насилие над жени и домашно насилие, което диспропорционално засяга жените”

Страните се насърчават да прилагат Конвенцията и към всички жертви на домашно насилие, но това следва да се прави със специален фокус върху жените, които са най-честите жертви на базирано на социалните роли на пола насилие.  (чл. 2.2)

В “Обяснителния доклад” (тук и превод на български език) този фокус върху базираното на социалните роли на пола насилие над жени е специално подчертано: там ясно са очертани обсегът на приложение на Конвенцията, както и начинът, по който следва да бъдат интерпретирани всички останали разпоредби и предвидени в нея мерки. Това без никакво съмнение са жените и целта е опазването им от всякакви форми на насилие.

37.  ...Gender-based violence against women, in its various manifestations, one of which is domestic violence, must lie at the heart of all measures taken in implementation of the Convention”.

[37. "Базираното на социалните роли на пола насилие, в различните му проявления, едно от които е домашното насилие, трябва да е в основата на всички предприети мерки по изпълнение на Конвенцията"]

2. “Джендърът” застрашава биологичния пол и в това е основната заплаха на Конвенцията

Породилото най-много спорове понятие “джендър” е ясно дефинирано в чл. 3c:
“gender” shall mean the socially constructed roles, behaviours, activities and attributes that a given society considers appropriate for women and men;"

[" "социални роли на пола" (неправилно преведено в българския текст като "пол") ще означава социално конструираните роли, поведения, дейности и атрибути, които дадено общество смята подходящи за жените и мъжете"]

В “Обяснителния доклад”  тази дефиниция е разтълкувана, като е обяснено, че gender (социални роли на пола) е различно от биологичен пол (sex), но се надгражда над него:

43."As the Convention places the obligation to prevent and combat violence against women within the wider framework of achieving equality between women and men, the drafters considered it important to define the term “gender”. In the context of this Convention, the term gender, based on the two sexes, male and female, explains that there are also socially constructed roles, behaviours, activities and attributes that a given society considers appropriate for women and men. Research has shown that certain roles or stereotypes reproduce unwanted and harmful practices and contribute to make violence against women acceptable. To overcome such gender roles, Article 12 (1) frames the eradication of prejudices, customs, traditions and other practices which are based on the idea of the inferiority of women or on stereotyped gender roles as a general obligation to prevent violence. Elsewhere, the Convention calls for a gendered understanding of violence against women and domestic violence as a basis for all measures to protect and support victims. This means that these forms of violence need to be addressed in the context of the prevailing inequality between women and men, existing stereotypes, gender roles and discrimination against women in order to adequately respond to the complexity of the phenomenon. The term “gender” under this definition is not intended as a replacement for the terms “women” and “men” used in the Convention."

В българския превод тази разлика между gender (социални роли на пола) и sex (биологичен пол) се губи, доколкото и двете понятия са преведени равнозначно като "пол".

["Тъй като Конвенцията поставя задължението за предотвратяване и борба с насилието срещу жени в по-широката рамка за постигане на равнопоставеност между жените и мъжете, авторите са счели за необходимо да бъде дефинирано и понятието „пол“. В контекста на тази конвенция терминът пол, базиран на двата пола, мъжки и женски, означава, че съществуват и социално конструирани роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество счита за подходящи за жените и за мъжете. Изследванията показват, че определени роли или стереотипи възпроизвеждат нежелани и вредни практики и допринасят да се направи насилието срещу жени приемливо. За да се преодолеят тези роли на половете, член 12 (1) формулира изкореняването на предразсъдъците, обичаите, традициите и други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипните роли на половете, като общо задължение за предотвратяване на насилието. На други места в Конвенцията се призовава за тълкуване на насилието срещу жени и домашното насилие от гледна точка на половете като основа за всички мерки за защита и подкрепа на жертвите. Това означава, че тези форми на насилие трябва да бъдат разгледани в контекста на преобладаващото неравенство между жените и мъжете, съществуващите стереотипи, ролите на половете и дискриминацията срещу жените, за да се отговори адекватно на сложността на явлението. Терминът „пол“, използван в тази дефиниция, не е предназначен да замести термините „жени“ и „мъже“, които се използват в Конвенцията.]

Този текст - в неговия оригинал, но не и в неадекватния му превод на български език, ясно демонстрира, че понятието “джендър” не измества, нито подменя биологичния пол.
"Джендър":
1. стъпва на биологичните полове - мъж и жена (но не е редуцирано до тях)
2. но и надгражда над тях “социално конструираните роли, поведения, дейности и атрибути, които дадено общество смята подходящи за жените и мъжете”

Недвусмислено както в дефиницията на понятието в текста на самата Конвенция, така и в Разяснителния доклад е заявено, че дадени роли на биологичния пол са “социално конструирани”. Но какво точно значи това и има ли тук някаква заплаха?
Това, че социалните роли на пола са "социално конструирани" не значи, както твърдяха противници на Конвенцията, че всяка жена или мъж може свободно – по прищявка – да избира социалните роли на своя биологичен пол. Последното е теза, защитавана от определени (съвсем не всички) теоретици на “джендъра”, и , което е важното в случая, тази теза НЕ Е залегнала в дефиницията на понятията, използвани в Конвенцията.
Още по-малко понятието джендър, както то е дефинирано в Конвенцията, означава, че самият биологичен пол е въпрос на свободен избор, каквато интерпретация също беше тиражирана във връзка с Конвенцията - но отново няма нищо общо с нея.

Конвенцията е правен текст, който борави с ясно определени дефиниции на понятията в него, а не литературен текст, подлежащ на свободни, произволни интерпретации.
Понятието за джендър, използвано в този конкретен правен текст, се ограничава до “онези социални роли, които са приписвани от дадено общество като подходящи за жените и мъжете в него”. Тези социални роли не са обект на свободен избор, а са даденост.

Възможни са, разбира се, и множество други, най-разнообразни разбирания за това какво е джендър. Но тези различни разбирания за джендър не ни казват нищо за текста или приложението на тази конкретна Конвенция и нямат отношение към нея.

3. Конвенцията противоречи на българските ценности и традиции, на нашата идентичност

Тук идваме и до друг ключов текст от Конвенцията, породил съпротива в обществото ни. Според някои политици, анализатори и граждани следният текст противоречи на нашите традиции и ценности, на нашата идентичност:

Чл. 12.1
“Parties shall take the necessary measures to promote changes in the social and cultural patterns of behaviour of women and men with a view to eradicating prejudices, customs, traditions and all other practices which are based on the idea of the inferiority of women or on stereotyped roles for women and men.”

[Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.]

Защо е необходимо да бъдат предприемани такива мерки, е обяснено в т. 43 от “Обяснителния доклад”. Там се посочва, че

"определени роли или стереотипи възпроизвеждат нежелани и вредни практики и допринасят да се направи насилието срещу жени приемливо. За да се преодолеят тези роли на половете, член 12.1 формулира изкореняването на предразсъдъците, обичаите, традициите и други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипните роли на половете, като общо задължение за предотвратяване на насилието."


Уточнението в т. 43 от Доклада ясно показва, че Конвенцията насърчава промяна само в тези практики, традиции и т.н., които ВРЕДЯТ (защото принизяват ценността) на жените и са сред основните причини за насилие над тях. Не всички социални практики, традиции и т.н. са такива – следователно Конвенцията не е насочена срещу всички наши ценности и практики, а само срещу тези (ако има такива), които вредят на жените и принизяват ролята им в обществото.

Ако подобни практики, традиции  и ценности, които вредят на жените и правят насилието над тях приемливо, не съществуват в нашето общество (както мнозина от противниците на ратификацията твърдят), то тогава обществото ни няма защо да се безпокои от ратифицирането на тази Конвенция: никой не би ни карал да елиминираме безвредните за жените и жертвите на домашно насилие традиции и ценности, нали?! Срещу какво протестират тези противници тогава?

Ако в обществото ни, обаче, действително има практики, които водят до толериране насилието над жени, нежеланието те да бъдат променяни сочи недвусмислено, че заявената от всички страни в дебата загриженост за това жените да не бъдат повече  жертва на насилие – всъщност отсъства.

4.  Конвенцията развращава децата ни

За целите на постигането на подобна желана от всички промяна, тогава и само тогава, когато такава промяна е необходима (т.е. за предотвратяване насилието над жени и домашното насилие), Конвенцията препоръчва, и то само там, където страните преценят, че това е подходящо, и въвеждането на образователни мерки, които да я подпомогнат:

Чл. 14.1
“Parties shall take, where appropriate, the necessary steps to include teaching material on issues such as equality between women and men, non-stereotyped gender roles, mutual respect, non-violent conflict resolution in interpersonal relationships, gender-based violence against women and the right to personal integrity, adapted to the evolving capacity of learners, in formal curricula and at all levels of education.”

[Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.]

От “Обяснителния доклад” става ясно, че “нестереотипните роли”, които образователните институции  се насърчават да въвеждат в обучението на децата, са такива, които утвърждават “равенството между половете, взаимното уважение в междуличностните отношения и ненасилието” .
В т. 95 също така е подчертано, че Конвенцията оставя свобода на преценка на съответните държави за това какви учебни форми, материали и т.н. са най-подходящи за възпитанието на подрастващите в тези ценности:

"Параграф 1 на този член е насочен към необходимостта от проектиране, там където Страните сметнат за подходящо, на учебен материал за всички нива на образование (начално, средно и висше образование), който да насърчава тези ценности и да просветлява учащите във връзка с различните форми на насилие, обхванати от тази Конвенция. Там където Страните сметнат учебния материал за подходящ, той трябва да бъде адаптиран към възможностите на учащите, което например би изисквало учебните материали за началното училище да отговарят на интелектуалния капацитет на учениците от началното училище. Учебни материали означава всеки вид официално разработени и одобрени материали, които формират част от учебната програма и които, когато това е целесъобразно, са предоставени на всички учители в едно конкретно училище и които се изисква или препоръчва да бъдат използвани в часовете. Както указват думите „където е подходящо“, авторите не искат да налагат специфичен модел за Страните. Тази разпоредба по-скоро оставя на Страните да преценят какъв тип образование и за кои възрастови групи учащи ще бъде приложим такъв учебен материал. Авторите са решили да приемат този текст, за да се даде възможност за максимална гъвкавост при прилагането на тази разпоредба, като също се вземат под внимание различните възможности между Страните при определяне на учебните материали." 

От тези текстове става ясно, че обучението в ценности като равнопоставеност на жените и мъжете, толерантност и ненасилие в отношенията не “развращава”, а възпитава децата ни в общочовешките и националните ни ценности за равна стойност на всички – жени и мъже – в обществото.

5. Конвенцията отваря вратата за легализиране на еднополовите бракове и третия пол

Последната, но не по важност, тема е тази за задължението на страните за недискриминация, разгледано в чл. 4. Текстове на този член породиха страхове, че ратифицирането на Конвенцията задължава България да легализира еднополовите бракове и да признае “трети пол”.

В чл.4 има две точки, които се отнасят до задължението за недискриминация.
Чл. 4.2:
“Parties condemn all forms of discrimination against women and take, without delay, the necessary legislative and other measures to prevent it, in particular by:
–embodying in their national constitutions or other appropriate legislation the principle of equality between women and men and ensuring the practical realisation of this principle;
–prohibiting discrimination against women, including through the use of sanctions, where appropriate;
–abolishing laws and practices which discriminate against women.”

["Страните осъждат всички форми на дискриминация срещу жени и предприемат без забавяне необходимите законодателни и други мерки за неговото предотвратяване, по-специално като:
– включват в националните си конституции или в друго подходящо законодателство принципа за равнопоставеност между жените и мъжете и осигуряват практическото прилагане на този принцип;
– забраняват дискриминацията срещу жени, включително чрез използване на санкции, когато е уместно;
–   отменят закони и практики, които дискриминират жени."]
Тук трябва да се подчертае, че всички разпоредби на чл.4.2 са вече част както от Конституцията на Република България, така и от законодателството ни. Вярно е, че в действителност са необходими още много конкретни мерки и политики, които да постигнат елиминирането на всички съществуващи практики на дискриминирация срещу жени у нас – като де факто неравното заплащане за равен труд, например. Тук действително има необходимост от активни политики на държавата за постигане на дадената цел – но те не само не противоречат, но и се изискват от Конституцията на Република България и от българското законодателство за равнопоставеност на жените и мъжете и за защита от дискриминация.

По-проблемен изглежда чл.4.3:

“The implementation of the provisions of this Convention by the Parties, in particular measures to protect the rights of victims, shall be secured without discrimination on any ground such as sex, gender, race, colour, language, religion, political or other opinion, national or social origin, association with a national minority, property, birth, sexual orientation, gender identity, age, state of health, disability, marital status, migrant or refugee status, or other status.”

[ Прилагането на разпоредбите на настоящата Конвенция от страните, по-специално мерките за защита на правата на жертвите, трябва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, социален пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или на бежанец, или друг статут.]

В т. 52-54 от “Обяснителния доклад” по-подробно е разяснено, че при прилагането на Конвенцията е недопустима дискриминация на база редица основания, включително сексуална ориентация и полова идентичност, наред с много други често срещани основания за дискриминация (като списъкът на такива основания е оставен отворен).

Първо, трябва да се отбележи, че в т. 54 изрично е подчертан ограниченият обхват на задължението за недискриминиране на база тези изброени основания:

54. Степента на забраната за дискриминация, съдържаща се в параграф 3, е много по-ограничена, отколкото забраната за дискриминация срещу жени, която се съдържа в параграф 2 на този член. Тя изисква от Страните да се въздържат от дискриминация при прилагането на разпоредбите на тази Конвенция, като в същото време параграф 2 призовава Страните да осъдят дискриминацията в области извън компетенцията на Конвенцията.

Т.е. задължението за недискриминация в чл.4.3  се отнася единствено  и само до прилагане разпоредбите на тази Конвенция, и не се отнася до общия ангажимент в чл.4.2 (разгледан по-горе) за недискриминация срещу жени – т.е. не включва ангажимент за недискрминиране на тези основания във всички обществени сфери.
 В този смисъл от чл.4.3 не може да се изведе общо задължение за легализиране на еднополови бракове или конституционно признаване на “трети пол”, каквито спекулации бяха тиражирани у нас.
Затова и твърденията за противоречие на Конвенцията с Конституцията на Република България изглеждат без основание в текста на Конвенцията, дори и на основание този член 4.3, смятан от мнозина за най-противоречив в Конвенцията.

Второ, според авторите на Конвенцията, тези основания за дискриминация са непоседствено свързани с обекта на Конвенцията – а именно борбата с насилието над жени и домашното насилие. Нещо повече – тези дискриминационни основания са пречка за ефективната защита на всички (а не само на някои) жертви на подобно насилие. В тази връзка експлицитно е подчертано, че често жертви на подобно насилие стават хора с различна от общоприетите сексуална ориентация или полова идентичност. Затова и тези жертви, наред с другите, не бива да бъдат изключвани от кръга услуги за защита на жертвите.

Трето, подчертано е също така, че задължението за недискриминация на база изброените в чл.4.3 основания произтича от гл.14 на ЕКПЧ и от Протокол 12 към ЕКПЧ, както и от юриспруденцията на ЕСПЧ в тази област. Предвид факта, че тези разпоредби и решения вече имат задължаваща сила за българските съдилища, следва, че не може да се говори за даване на нови, несъщестуващи до момента права. Тук имаме единствено прилагане на общия принцип на недискриминация към разрешаването на конкретен, наболял обществен проблем. Нещо повече, както беше подчертано, това задължение за недискриминация се отнася единствено и само до мерките, предвидени в тази Конвенция за защита от насилие на жертви на домашно насилие и насилие над жени. Понеже от насилие срещу жени страдат и жени-лесбийки, както от домашно насилие (например като деца на разгневени родители) могат да страдат и лица с джендър идентичност, несъответстваща на биологичния им пол, затова и тези категории жертви на насилие следва да бъдат защитени от мерките в тази Конвенция.

Четвърто, забележете, че в отбелязването на факти - като този, че хората безспорно имат джендър идентичност - т.е. идентифицират се с една или друга социална роля на своя биологичен пол, както и в признаването, че някои хора (много малък процент в населението) имат джендър идентичност, която се разминава с дадения при раждането им биологичен пол, няма някаква специална "джендър идеология". Има, обаче, отказ да бъдат отричани обективни факти, има и отказ да бъдат пренебрегвани факти, свързани с насилието над жени и домашното насилие - а именно че от подобно насилие страдат и жени с различна сексуална ориентация, както и страдат хора с нетрадиционна джендър идентичност.

Пето, грижата за жертвите на насилие независимо от тяхната сексуална ориентация или джендър идентичност, съвсем не значи, че всеки, който по прищявка реши да се определи като жена, трябва да бъде признат за жена. Не значи и че трябва да му бъдат дадени всички права на жена – като правото да се омъжва, да бъде третиран като жена за целите на социалното осигуряване, да участва като жена в спортни и други състезания, да бъде допускан в женски клубове, тоалетни и т.н, и т.н. Тези права нямат нищо общо с обхвата на тази Конвенция, само по отношение на която е въведено изискването за недискриминация на база полова идентичност.
Ако обаче бъде отказана защита от насилие на тези категории жени, или на тази група жертви на домашно насилие, следва да бъде дадено обяснение - защо обхвата на приложение на Конвенцията се ограничава само до хетеросексуални жени, и само до някои - тези със стандартна джендър идентичност - жертви на домашно насили?
Отговор тук дължат тези, които настояват на подобно произволно ограничаване обхвата на Конвенцията: защо смятате за приемливо и защо сте склонни да толерирате насилие над тези категории жертви?

Шесто, Конвенцията не определя също така и какви са условията за признаване на нестандартна “джендър идентичност” като легитимно основание за претенции в обхвата на приложение на Конвенцията. Това решение е оставено на всяка страна сама да определи. В различните страни са възможни различни режими на признаване, определящи различни процедури. Единственото изискване тук е: каквато и да е процедурата за признаване на нестандартна джендър идентичност, тази идентичност не може да бъде основание за отказ на достъп до услуги за защита на жертви на домашно насилие.

Затова разпоредбите от чл.4.3 не подменят предмета на Конвенцията – защитата на жени от насилие и на жертвите на домашно насилие: те защитават именно жени, пък били те и с различна сексуална ориентаци, и защитават жертви на домашно насилие, пък били те и с различна джендър идентичност. Тези разпоредби не отварят и възможност за разширително тълкуване на задължението за недискриминиране срещу хора с подобна сексуална ориентация и джендър идентичност, доколкото в текста изрично е посочено, че това задължение се отнася единствено до прилагането на мерки, предвидени в  Конвенцията.


Този кратък преглед на 5 момента в текста на Конвенцията, породили разгорещени спорове в българското общество, ми позволява да заключа, че страховете около рагифицирането на тази Конвенцията са безпочвени. Ратифицирането и прилагането на практика на предвидените в нея мерки и политики биха позволили по-ефективното решаване на наболял обществен проблем у нас, който с години сме се оказали неспособни да разрешим като общество – насилието над жени и домашното насилие.

Неоснователни са и обвиненията, че с ратифицирането на Конвенцията  в законодателството ни се вкарва неуточнена, но затова пък особено противоречива “джендър идеология”, която  според тях не само не защитавала жените от насилие, но и противоречала на Конституцията ни и заплашвала традициите и ценностите на българското общество.
В текста на Конвенцията не може да бъде открита никаква друга “Джендър идеология” освен тази, която изисква всеобхватни мерки за елиминиране основите на насилието над жени  - тяхната неравнопоставеност с мъжете.