Повод за този коментар е въпросът на Александър Кьосев във Facebook профила му:
„Може ли някой да ми обясни кой и с какви аргументи защитава бурките? Някак все разбирам, че някой ги бил защитил, но не разбирам защо, оказвам се страничен на баш-комуникацията. Светнете ме, дайте линкове, аргументи, ако трябва - просветете ме. Само не излизайте с рогата напред, не ми казвайте, че съм ислямофоб. Защото съм безразличен към тази религия. Както и към всяка друга.“
Ще започна с наблюдението, че „защита на бурките“ може би не е най-продуктивната изходна точка, ако целта ни е да разберем аргументите на всички, които са против модните напоследък не само у нас забрани за носене на бурки.
Позицията срещу ограничаването на свободи (включващи и правото на човек да избира облеклото, с което се явява на публични мяста) не е идентична с „позитивната защита“ на бурките. Така например, ако никой не носи или не иска да носи бурки у нас, противникът на ограничаването на свободата да се носят бурки, не би възразявал, както и не би призовавал за предприемане на мерки, които да гарантират, че (повече) жени ще почнат да носят бурки.
Противникът на забраната е загрижен не за бурките, а за правата на желаещите да ги носят (ако има такива желаещи).
Позицията, от която един либерал (а и всеки, който цени свободите, дори и да не е осъзнат "либерал") подхожда към една такава забрана, е презумпцията за свобода: човек е свободен да упражнява правата си, освен ако упражняването им не накърнява правата или свободите на други по недопустим начин.
От Лок („Писмо за толерантността“) и Джон Ст. Мил („За свободата“) насам либералите използват следните тестове за оправдаване ограничаването на свободи (т.е. за преодоляване на презумпцията за свобода): дали дадени възгледи или действия увреждат „гражданските интереси“ – т.е. живота, свободата и собствеността на другите граждани (Лок), дали дадени действия (възгледите са изключени от обхвата на този втори тест) са непосредствена заплаха за другите (това, разбира се, е знаменитият harm principle на Дж.Ст. Мил).
Така, фундаменталният въпрос за либералите е: заплашва ли (по-опосредствано или напълно непосредствено) други членове на обществото или цялото общество упражняването на дадена свобода? Ако не - ограничаването на тази свобода не е оправдано.
Този тест ( особено в по-стриктната му формулировка от Дж. Ст. Мил) не оправдава забраната на носенето на бурки. Аргументът, че след като е оправдана забраната за публично излагане на свастики (които видимо не заплашват пряко никого), забраната за носене на бурки също е оправдана, според мен не е валиден. Това е така, защото няма аналогия между публичното значение на „носенето на свастика“ и това на„носенето на бурка“. Носенето на свастика има за цел отправяне на заплаха към представителите на „нисшите раси“ ( според идеологията на национал-социализма), затова и такова носене в европейски контекст се тълкува като "език на омразата". Бурката само с много фантазия и доста злонамерена интерпретация може да бъде тълкувана като подобна преднамерена заплаха от страна на носещата я мюсюлманка към "неверниците".
Забраната често се защитава не заради заплахата, която носенето на бурка отправя към другите членове на обществото, а като защита на самите „де-еманципирани“ , с „фалшиво съзнание“ жени - като защита на тяхната „истинска свобода“, като защита на техните „автентични" интереси.
За либералите патернализмът рядко (ако изобщо) е оправдан. Ограничаването на индивидуални свободи в името на „доброто на индивида“, което той по някаква причина не е в състояние да види, и затова се налага ограничаване на свободата му, за да му се посочи „верния път“ към истинските му интереси и т.н. , не е приемливо.
В тази категория попадат и такива защити на забраната, които цитират като свое основание защита достойнството на мюсюлманките, носещи бурка. Такава е позицията на Никола Саркози, например, при въвеждането на забраната във Франция. В тълкуването на редица защитници на забраната, които я подкрепят от секуларни Просвещенски позиции, бурката нарушава достойнството на жената, защото крие лицето й.
Аргументите от “достойнството на човека“ са проблематични не само защото с тях на различни места по света са били забранявани ( и преследвани) редица свободно избирани дейности и свободи : като аборт, асистирана репродукция, евтаназия, асистирано самоубийство, проституцията, порнография.....Дебатът по темата какво следва или не следва от признаване ценността на "човешкото достойнството" разделя философи, юристи, конституционалисти.... грубо на два лагера – либерален и комунитарианско-консервативен.
Фундаменталният спор между тях касае въпроса: кой притежава „човешкото достойнство“ - самата личност, или общността? Ако е самата личност, то тя има и правото сама да решава какво защитава и какво уронва нейното достойнство. Ако, напротив, "притежател" на достойнството на личността е общността, в която той е член, то тази общност може да забранява на личността дадено нейно действие в името защита достойнството на същата тази личност - и то по начина, по който общността разбира това достойнство, а не както засегната личност сама разбира собственото си достойнство. Разделителната линия между либерали и техните противници тук е: дали човешкото достойнството включва свободния избор на човека, или, напротив, го ограничава.
Да обобщя: съображения като това: „да защитим хората от самите тях, за да защитим тяхното достойнство, интереси, права, свободи и т.н. - като им наложим практики, които са им чужди, дори и техните собствени да не са заплаха за останалите ( т.е. патерналистично отношение към тях и техните практики), от либерална гледна точка са неоправдани. Това е така най-малкото, защото е дълбоко спорно, че подобни патерналистични опити биха постигнали заявените си цели. Надали една насилена да свали бурката си жена ще осъзнае, че така е станала "по-свободна. Парадоксът, който подобно "освобождаване" съдържа, е добре известен още от Русо и неговото уверение, че несъгласните с решенията на Общата воля ще бъдат принудени да й се подчинят, "т.е. да бъдат свободни". Надали има здравомислещ човек, който да възприема като свобода подчинението си на норми, силово наложени му в разрез с неговите убеждения.
Това наблюдение – за контрапродуктивността на патернализма - е и едно допълнително, и според мен, много силно съображение срещу забраната за носене на бурки у нас, независимо от това дали по принцип патернализмът е или не е допустим като начин на третиране на индивиди.
Независимо от успеха (или неуспеха) на тези принципни възражения срещу забраната, може да бъде приведено и едно чисто прагматично, и според мен – решаващо - възражение. То се отнася до оценка на очаквания ефект от въвеждането на подобна забрана. При въвеждането на всяка забрана, освен принципните аргументи за и против, е разумно да се направи информирана преценка за това дали с предлаганата забрана няма да се нанесат по-големи вреди, отколкото е status quo ante. Ако приложим този прагматичен тест за оценка на очаквания ефект от налагането на забрана за бурки, можем категорично да заключим, че такава забрана не само не е морално оправдана, но и би била неразумна - просто защото имаме достатъчно данни за корелация между въвеждането на такава забрана и радикализирането на общностите, засегнати от нея. Въвеждащите подобна забрана нанасят множество вреди – освен да накърняват свободи, и да третират неадекватно реално несъществуващи обществени проблеми (поради отсъствието на значими общности у нас, където насенето на бурки да е разпространена практика), те изкуствено,насила, създават условия за радикализация.
Въвежданеот на забраната има и чисто политическо измерение, което също не трябва да бъде подценявано. То налива вода в мелницата на национал-популисти, и то в момент, когато така или иначе те са във възход. Защита на подобни забрани от отговорни партии, и то при липсата на каквито и да било реални заплахи от радикализации, е неоправдан кредит, даван (поради зле разбрани политически сметки, но най-вече – поради робуване на предразсъдъци и откровена недалновидност) на национал-популисти. Кредит, зареден с радикализация.
