Краткият отговор е пределно
прост: за да има лидерски дебат, има две необходими условия за провеждането му:
трябват лидери, които могат да
дебатират. И двете
условия отсъстват в момента.
Първото условие: да има лидери.
Лидери, които не просто следват променливите настроения на мнозинството, а са
готови да поемат отговорност и да водят избирателите, предлагайки визия за
развитието на страната, конкретизирана в политики в значимите за гражданите
сектори. Председателите на двете водещи
в предизборните рейтинги партии у нас биват
определяни като „лидери“ по-скоро по инерция- щом са председатели, значи
са и лидери. За да бъдат лидери в съдържателния, а не чисто формален смисъл, обаче,
те трябва да водят, не да следват: да дръзват да поставят неудобни теми и да
предлагат дори и непопулярни решения, когато доброто на страната изисква това. Темите, предлагани от председателите на ГЕРБ и
БСП, обаче, са добре познати и напълно
предвидими. Те са по-висок растеж (тази тема измести невдъхновяващата никого стабилност),
водещ до рязко нарастване на доходите, и борба с бедността. Решенията също изненадват със своята предвидимост и стремеж
да угодят максимално на „средностатистическия гласуващ“ . Така ГЕРБ се включиха
в епидемично разпространилото се дори сред десни партии наддаване кой ще
предложи най-висока средна пенсия и заплата, а очакването, че лявата партия ще
прокарва визията си за по-голямо бюджетно преразпределение чрез замяна на
плоското с прогресивно подоходно облагане също не се оправда поради непопулярността на мярката увеличаване на
данъците дори и сред левите избиратели. Флиртът с предпочитанията на средния
гласовоподавател от страна и на двете големи партии води до обезличаването им
по отношение конкретни политики и до търсене на възможности за различаване през
символни теми, като национална идентичност - кой е по-голям патриот/национален предател, и
т.н.
Второ условие: лидерите да могат
да водят дебат по предлаганата от тях визия за развитие на страната и конкретните
политики по реализирането й. И тук,
обаче, лидерите не са научили още урока си: фокусът им обикновено е върху лични
компромати и като цяло очерняне на противника, а не върху изясняване собствените позиции и критика на позициите на
опонента. Очернянето на опонента в предизборен дебат не е наше откритие и, както показват множество примери от т.нар.
по-напреднали демокрации, не винаги е губещ ход. Обществената му безполезност е
несъмнена, обаче: не само никой не
печели от това да му бъде напомняно постоянно колко лоши са политиците и от
двете страни (особено ако не му се предлага нещо по-добро като алтернатива), но
и често ваденето на компромати се оказва
контрапродуктивно – вината за загубения втори президентски мандат на Петър
Стоянов неслучайно се приписва на неудачния му ход да извади компромати в
дебата с Богомил Бонев.
Независимо дали нежеланието на
Корнелия Нинова и Бойко Борисов да участват в лидерски дебат, зле прикрито зад претенции
и контра-претенции за формАта му, се дължи на страха от трудно предвидимия му
резултат, ясно е едно: най-видните ни политици са длъжници на избирателите. Те не са готови да напуснат зоната на комфорта
си, щедро предоставян от услужливи медии и да отстояват позициите си в публичен дебат
помежду си. В този смисъл е повече от похвална инициативата на 3-те национални
телевизии да координират усилията си за организирането на подобен дебат. Непровеждането му днес, предвид описаните тук
дефицити, не изглежда чак толкова лоша
новина. И все пак, погледнато дългосрочно, това не е добра новина. Без да
нагази във водата, човек няма как да се научи да плува. Без да влязат в дебат - с риска да се провалят и изтърпят
последствията от това, лидерите на големите партии няма да се научат отговорно
да водят избирателите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар