вторник, 8 май 2018 г.

Демокрация за реалисти: някои тези


Демокрация за реалисти: Защо изборите не произвеждат отговорно управление?
от Кристофър Ахен и Лари Бартелс

Princeton UP 2016

Някои основни тези
Книгата представя едно предизвикателство срещу ‘folk’ теорията за демокрация („популистката демокрация“ по Робърт Дал).  Аргументите на авторите са подплатени с данни от редица емпирични изследвания - най-вече на начина, по който финкцуионира демокрацията в САЩ. Основната атака е срещу предпоставката на тази теория, че в изборите гласуват всезнаещи и всемогъщи суверенни граждани, които взимат своите решения рационално, на база на своите индивидуални предпочитания за политики или идеологическите си убеждения.

Корените на “фолк” теорията за демокрацията са в Просвещението. Според тази доктрина уважението към равното достойнство на рационалните граждани изисква самоуправление: хората  трябва да избират лидерите си чрез избори и да ги държат отговорни за техните действия –  т.е. хората трябва да бъдат представени, не просто управлявани. Така демократичното управление би било едно наистина добро управление, защото то получава авторитет не просто от съгласието на управляваните, но и от техните политически съждения и рационалните решения – и затова постига добри резултати в по-голямата част от времето. Така демократичните норми биха били подсилени от споделените ценности на едно просветено население. Грешки, разбира се, се допускат, но това са грешки на хората, които бързо сe признават и поправят.
Анализът на поведението при избори – основен елемент от демократичната система, който реализира идеала за политически равенство и управление на мнозинството – обаче показва, че не само
(1) изборите зле изпълняват функцията си да артикулират „волята на мнозинството“ на основа предпочитанията на гражданите, да я преведат в кохерентни политики, но
(2) дори и не гарантират контрол на гражданите над управлението.
Причините:
Оказва се, гражданите често нямат стабилни, ясно определени предпочитания относно политики, и не рядко се влияят в избора си повече от начина на формулирането им, отколкото от тяхното съдържание
Гражданите нямат и стимули да се информират, дори и това да можеше да повлияе за изграждане на кохерентни предпочитания.
Затова, какъвто и да е резултатът от изборите, той прилича на хвърляне на монета, и не отразява фиксираните предпочитания на избирателите. 
Често като решение на проблемите с демокрацията се предлага “Повече демокрация”или по-пряко участие на гражданите в управлението – като референдуми или граждански инициативи и предварителни избори.  За съжаление подобни по-преки форми на участие на гражданите в управлението не подобряват контрола на гражданите над управлението.
Такива демократични нововъведения като делиберативните форми на демокрация също, оказва се, са всъщност недемократични на практика. Доколкото малцина искат да се ангажират в политически дебати, а и мнозинството ненавижда политическите разногласия, затова мнозинството често оставя гласовити, по-образовани и по-силни малцинства да определят политиките. 
За разлика от други политически теории с объркани допускания за природата на хората и очакванията към тях, които нямат големи практически последствия, фолк теорията за демокрацията има значителни негативни последствия. Заради популярността й и статута й на неоспорвана политическа теория, тя е в основата на редица нововъведения и инициативи за реформи, които са доказано контра-продуктивни – не само не водят до по-добри политически резултати, но и увеличават влиянието на силни лобита и/или политически опортюнисти.
Референдуми, като тези за намаляване на издръжката на противопожарните служби, струват скъпо на гражданите, гласували за подобно намаляване (защото трябва да плащат по-високи застраховки, а понякога струват и човешки животи – пожарът край Оукланд фийлдс, Калифорния 1991).
Primaries – подборът на кандидати на партиите чрез предварителни избори – също вместо да произвежда по-добри резултати и повече демократичност, водят до избор често на крайни, поляризиращи кандидатури, или на кандидати, които партийната машина успява да пробута въпреки всичко. Примерът с избора на Тръмп за кандидат на GOP е само последният случай на подобен неадекватен избор. Демократите не случайно запазват квота от суперделегати, за да избегнат подобни заплахи. 
Може би тази теория трябва да бъде интерпретарата като една “минималистична теория за демокрацията”, която просто дава възможност за периодично очистване на системата от некадърни или корумпирани политици.  Но дали наистина изборите служат за изхвърляне на негодниците от управлението, питат авторите.
Дори и ретроспективният демократичен контрол над управлението, на който залагат такива по-скептични защитници на демокрацията като Шумпетер, се оказва, че също не работи. Гражданите често изхвърлят от управлението не непременно тези, които са се справили зле с управленските задачи. Често наказани са тези, които са имали лошия късмет мандатът им да съвпадне с природни бедствия или други негативни процеси или събития извън техния контрол. Гражданите нерядко и късогледо награждават с преизбиране политици заради по-добрата икономическа конюнктура непосредствено (последната година от мандата им) преди изборите, а не на база цялостния им управленски мандат.
Заключението на авторите тук е, че санкциите за управлението – били те положителни или отрицателни – по-често зависят от случайни, несвързани с качеството на управлението фактори, което компрометира дори и една минималистична интерпретация на “фолк” теорията. Примерите са много – преизбирането на Рузвелт през 1936г. се дължи не на успехите на Новия курс, а на икономическия подем, и ако изборите бяха само 2 години по-късно, когато икономическата конюнктура вече е негативна  (САЩ навлиза в рецесия), той най-вероятно не би имал шанса да завърши програмата си от реформи и това да доведе до промените в политическата система на САЩ, настъпили в резултат на Новия курс.
Подобна е и съдбата на Чърчил, който губи изборите веднага след като е спечелил войната, наказан заради кризата с недостига на жилища след бомбардировките, въпреки че съвсем разумно средствата са били насочени за спечелване на войната...
 В този смисъл поведението на гражданите дори и ретроспективно не представлява рационален избор – а по-скопо прилича на това да „сриташ кучето, за да си изкараш яда от шефа“. Гражданите често действат късогледо, и рядко са в състояние като цяло да свързват в причинно-следствени отношения действия на политици и събития, които засягат живота на гражданите. Затова резултатите от изборите са „случайни“, от гледна точка на една чисто икономическа теория за гласуването. 
Авторите тук имат съществен пропуск – те пропускат да отбележат значителната роля на медиите в манипулиране на обществените нагласи –  медиите (инфотеймънт) могат да имат значение за подобни настроения и късогледи оценки, като фокусират общественото внимание върху злободневния скандал а не дългосрочните тенденции. Хората са в състояние да открият връзка между конкретни действия на управляващите и техния  ефект върху живота им, когато медиите изпълняват отговорно функциите си да ги информират.
Изводът: Демократичната политика не почива на индивидуално-рационалистични основи – индивид с ясни предпочитания, който ги гласува с идеята да се превърнат в политики. Данни сочат, че хората гласуват не на база предпочитания за политики, не дори и на база разочарование от минали политики.

Но  как всъщност гласуват хората, ако не на база разумни предпочитания за политики?

Груповата основа на политиката:
Изследвания показват, че гражданите в голямата си част основават решенията си преди всичко на групови лоялности от различен характер (партийни, културни, религиозни, етнически, расови, семейни, свързани със занятие или професия, и т.н.).
 Те не избират да гласуват на база свои убеждения за политики или идеология. Точно обратното - те формират тези си убеждения на база пред-съществуващи лоялности,  като едва впоследствие рационализират възгледите и поведението си, за да съвпадне то с възгледите и поведението на групата и нейните лидери. Така партийните лоялности не са породени от идеологическо или друго (например - на политики) съвпадение, а защото съответната партия има исторически постижения, или въплъщава някаква форма на солидарност без връзка със съдържателните й политики, или просто защото представлява „хора като нас“.  По-силно ангажираните с политика граждани дори развиват идеологически лоялности, които рационализират груповите им лоялности, а и принизяват лоялностите на техните опоненти. Понякога хората стигат дотам да конструират удобни факти, за да подкрепят груповите си лоялности – и образоваността и информираността на някои граждани спомага само за по-изкусното изработване на подобни post hoc рационализации. По време на избори, избирателите избират партия, която валидизира техните социални или политичесик идентичности, и впоследствия рационализират избора си с предоставени от избраните от тях партии аргументи.
Ефектът от подобно поведение – и от сляпата вяра в тази демократична теория, която натоварва гражданите с прекомерни очаквания и предлага лек срещу проблемите от типа „повече от същото“ (недостатъци на демокрацията се лекуват с повече демокрация) - е, че съвременните демократични системи се отварят за експлоатация от силни безскрупулни актьори.   
Нещо повече – твърде оспорваните избори често се решават от шепа най-малко информирани граждани, с най-слаби политически убеждения и лоялности, които превръщат своята неинформираност и волатилни емоционални настроения в колективен избор.
Вместо представителност и демократичен контрол над управлението, получаваме безкръвна смяна на един управляващ елит с друг (което, нека подчертаем това тук, е все пак по-добре от революция).

И все пак – има ли нещо добро в демокрацията?  Категорично “да”, твърдят авторите и се аргументират:
1. Изборите излъчват управление, което не е оспорвано от загубилите ги.
2. Смяна на управляващите - печелилите в една добре функционираща демократична система, все някога биват побеждавани в избори- дори и да са победени на случаен признак, е добре, че биват сменяни; както и че колкото по-дълго стоят в управление, толкова по-голяма е вероятността да бъдат сменени.
3. Състезанието дава някакви стимули на управляващите да толерират, а не да унищожават опозицията – очакват, че рано или късно и те ще станат опозиция.
4. Има ползи от демократичното гражданство и за развитието на независим характер и граждански добродетели и компетентност.
5. Търсещи преизбиране политици избягват публично прекрачване на базови морални норми  - скъпо е поемането на рискове, и това дисциплинира срещу корупция. Доброто управление може да не ти гарантира преизбиране, но скандалът ти гарантира сваляне от власт. Макар и скромна победа на демократичната отчетност….

Въпреки тези преимущества на демокрацията, следва да се изяснят и следствията от груповата основа на политическото поведение за демокрацията.
 Политиката е специализирана работа – упражнявана от избрани политици, групи за натиск, бюрократи, съдии…., и в нея влиянието на гражданите е минимално. Някои групи са влиятелни – други много по-малко, като богатство, достъп до медии и комуникационни и убеждаващи умения са основните фактори за по-голямо влияние и повече власт в политиката. Темата за властта в междугруповите отношения, и в политиката по-общо,  често е пренебрегвана от нормативната демократична теория, като изискването за гласуване ‘един човек – един глас’  се предполага, че е достатъчно да изравни властта в политиката.
Интересите и гласът на гражданите могат да бъдат представени и защитени само от партиите и групите за натиск, твърдят авторите, като влиянието им би трябвало да отговаря на процентното присъствие на тези интереси в обществото – което, за съжаление, никога не е реализирано. Напротив, добрe организирани групи представляват и успешно защитават интересите на богати и гласовити малцинства, докато огромни групи остават само латентни – и техните интереси остават незащитени и те са непредставени в управлението.
Малко се знае как точно групите за натиск мотивират членовете си да гласуват по начин, който да придвижи интересите им , което пък да накара политиците да се вслушат в предложенията им.
Проблематично е и доколко агентите и политическите предприемачи са верни на групата, която представляват – има проблеми с наблюдението и контрола над тях от зле организирани без тези агенти редови граждани – особено за по-големи и нехомогенни групи.
Влиянието на груповите интереси зависи и от партийната система.  Обикновено партиите са коалиции от социални групи – но са проучени твърде малко детайли за вътрешната им динамика. Избирателната система също може да се окаже добра почва за диспропоционално влияние на малки партии и групи – при пропорционална система; при мажоритарни системи имаме обратния проблем – непредставеност на често значими групи, ако не  попадат в една от дветe големи партии.
Ролята на лидерите – компетентността и отговорността – са ключови за формиране на успешни коалиции, които да служат на истинските интереси на избирателите им.
Не знаем достатъчно и как партиите изработват идеологиите и платформите си – тези процеси не са достатъчно  изследвани.
Това, което знаем е, че организираните получават повече от политиката, отколкото неорганизираните. Но и обикновените граждани – ако са многобройни, хомогенни, внимателни и централни за политическата система – също получават нещо. Това не винаги е добре – особено  когато това, което искат, е страничен продукт от техните групови – трибалистко-емоционални -  лоялности.

Повече демокрация, все пак?
Да, но не както се разбира от "фолк" теорията за демокрацията досега. Mовече икономическо и социално равенство би помогнало за по-ефективна демокрация, твърдят авторите. Това би позволило на интересите не само на богати и по-образовани да бъдат организирани и по-добре представени.
Заключението на Бартелс и Ахен е, че едно по-егалитарно общество би имало една по-егалитарна демокрация и политика, която в по-голяма степен защитава интересите на всички граждани.