Демокрация за реалисти: някои тези

Демокрация за реалисти: Защо изборите не произвеждат отговорно управление?

от Кристофър Ахен и Лари Бартелс

 Democracy for Realists: Why Elections DoNot Produce Responsive Government

by  Christopher H. Achen and Larry M. Bartels

Princeton UP 2016

Някои основни тези

Книгата представя едно предизвикателство срещу ‘folk’ теорията за демокрация („популистката демокрация“ по Робърт Дал).  Аргументите на авторите са подплатени с данни от редица емпирични изследвания - най-вече на начина, по който финкцуионира демокрацията в САЩ. Основната атака е срещу предпоставката на тази теория, че в изборите гласуват всезнаещи и всемогъщи суверенни граждани, които взимат своите решения рационално, на база на своите индивидуални предпочитания за политики или идеологическите си убеждения.

Корените на “фолк” теорията за демокрацията са в Просвещението. Според тази доктрина уважението към равното достойнство на рационалните граждани изисква самоуправление: хората  трябва да избират лидерите си чрез избори и да ги държат отговорни за техните действия –  т.е. хората трябва да бъдат представени, не просто управлявани. Така демократичното управление би било едно наистина добро управление, защото то получава авторитет не просто от съгласието на управляваните, но и от техните политически съждения и рационалните решения – и затова постига добри резултати в по-голямата част от времето. Така демократичните норми биха били подсилени от споделените ценности на едно просветено население. Грешки, разбира се, се допускат, но това са грешки на хората, които бързо сe признават и поправят.

Анализът на поведението при избори – основен елемент от демократичната система, който реализира идеала за политически равенство и управление на мнозинството – обаче показва, че не само

(1) изборите зле изпълняват функцията си да артикулират „волята на мнозинството“ на основа предпочитанията на гражданите, да я преведат в кохерентни политики, но

(2) дори и не гарантират контрол на гражданите над управлението.

Причините:

Оказва се, гражданите често нямат стабилни, ясно определени предпочитания относно политики, и не рядко се влияят в избора си повече от начина на формулирането им, отколкото от тяхното съдържание

Гражданите нямат и стимули да се информират, дори и това да можеше да повлияе за изграждане на кохерентни предпочитания.

Затова, какъвто и да е резултатът от изборите, той прилича на хвърляне на монета, и не отразява фиксираните предпочитания на избирателите. 

Често като решение на проблемите с демокрацията се предлага “Повече демокрация”или по-пряко участие на гражданите в управлението – като референдуми или граждански инициативи и предварителни избори.  За съжаление подобни по-преки форми на участие на гражданите в управлението не подобряват контрола на гражданите над управлението.

Такива демократични нововъведения като делиберативните форми на демокрация също, оказва се, са всъщност недемократични на практика. Доколкото малцина искат да се ангажират в политически дебати, а и мнозинството ненавижда политическите разногласия, затова мнозинството често оставя гласовити, по-образовани и по-силни малцинства да определят политиките. 

За разлика от други политически теории с объркани допускания за природата на хората и очакванията към тях, които нямат големи практически последствия, фолк теорията за демокрацията има значителни негативни последствия. Заради популярността й и статута й на неоспорвана политическа теория, тя е в основата на редица нововъведения и инициативи за реформи, които са доказано контра-продуктивни – не само не водят до по-добри политически резултати, но и увеличават влиянието на силни лобита и/или политически опортюнисти.

Референдуми, като тези за намаляване на издръжката на противопожарните служби, струват скъпо на гражданите, гласували за подобно намаляване (защото трябва да плащат по-високи застраховки, а понякога струват и човешки животи – пожарът край Оукланд фийлдс, Калифорния 1991).

Primaries – подборът на кандидати на партиите чрез предварителни избори – също вместо да произвежда по-добри резултати и повече демократичност, водят до избор често на крайни, поляризиращи кандидатури, или на кандидати, които партийната машина успява да пробута въпреки всичко. Примерът с избора на Тръмп за кандидат на GOP е само последният случай на подобен неадекватен избор. Демократите не случайно запазват квота от суперделегати, за да избегнат подобни заплахи. 

Може би тази теория трябва да бъде интерпретарата като една “минималистична теория за демокрацията”, която просто дава възможност за периодично очистване на системата от некадърни или корумпирани политици.  Но дали наистина изборите служат за изхвърляне на негодниците от управлението, питат авторите.

Дори и ретроспективният демократичен контрол над управлението, на който залагат такива по-скептични защитници на демокрацията като Шумпетер, се оказва, че също не работи. Гражданите често изхвърлят от управлението не непременно тези, които са се справили зле с управленските задачи. Често наказани са тези, които са имали лошия късмет мандатът им да съвпадне с природни бедствия или други негативни процеси или събития извън техния контрол. Гражданите нерядко и късогледо награждават с преизбиране политици заради по-добрата икономическа конюнктура непосредствено (последната година от мандата им) преди изборите, а не на база цялостния им управленски мандат.

Заключението на авторите тук е, че санкциите за управлението – били те положителни или отрицателни – по-често зависят от случайни, несвързани с качеството на управлението фактори, което компрометира дори и една минималистична интерпретация на “фолк” теорията. Примерите са много – преизбирането на Рузвелт през 1936г. се дължи не на успехите на Новия курс, а на икономическия подем, и ако изборите бяха само 2 години по-късно, когато икономическата конюнктура вече е негативна  (САЩ навлиза в рецесия), той най-вероятно не би имал шанса да завърши програмата си от реформи и това да доведе до промените в политическата система на САЩ, настъпили в резултат на Новия курс.

Подобна е и съдбата на Чърчил, който губи изборите веднага след като е спечелил войната, наказан заради кризата с недостига на жилища след бомбардировките, въпреки че съвсем разумно средствата са били насочени за спечелване на войната...

 В този смисъл поведението на гражданите дори и ретроспективно не представлява рационален избор – а по-скопо прилича на това да „сриташ кучето, за да си изкараш яда от шефа“. Гражданите често действат късогледо, и рядко са в състояние като цяло да свързват в причинно-следствени отношения действия на политици и събития, които засягат живота на гражданите. Затова резултатите от изборите са „случайни“, от гледна точка на една чисто икономическа теория за гласуването. 

Авторите тук имат съществен пропуск – те пропускат да отбележат значителната роля на медиите в манипулиране на обществените нагласи –  медиите (инфотеймънт) могат да имат значение за подобни настроения и късогледи оценки, като фокусират общественото внимание върху злободневния скандал а не дългосрочните тенденции. Хората са в състояние да открият връзка между конкретни действия на управляващите и техния  ефект върху живота им, когато медиите изпълняват отговорно функциите си да ги информират.

Изводът: Демократичната политика не почива на индивидуално-рационалистични основи – индивид с ясни предпочитания, който ги гласува с идеята да се превърнат в политики. Данни сочат, че хората гласуват не на база предпочитания за политики, не дори и на база разочарование от минали политики.

Но  как всъщност гласуват хората, ако не на база разумни предпочитания за политики?

Груповата основа на политиката:

Изследвания показват, че гражданите в голямата си част основават решенията си преди всичко на групови лоялности от различен характер (партийни, културни, религиозни, етнически, расови, семейни, свързани със занятие или професия, и т.н.).

 Те не избират да гласуват на база свои убеждения за политики или идеология. Точно обратното - те формират тези си убеждения на база пред-съществуващи лоялности,  като едва впоследствие рационализират възгледите и поведението си, за да съвпадне то с възгледите и поведението на групата и нейните лидери. Така партийните лоялности не са породени от идеологическо или друго (например - на политики) съвпадение, а защото съответната партия има исторически постижения, или въплъщава някаква форма на солидарност без връзка със съдържателните й политики, или просто защото представлява „хора като нас“.  По-силно ангажираните с политика граждани дори развиват идеологически лоялности, които рационализират груповите им лоялности, а и принизяват лоялностите на техните опоненти. Понякога хората стигат дотам да конструират удобни факти, за да подкрепят груповите си лоялности – и образоваността и информираността на някои граждани спомага само за по-изкусното изработване на подобни post hoc рационализации. По време на избори, избирателите избират партия, която валидизира техните социални или политичесик идентичности, и впоследствия рационализират избора си с предоставени от избраните от тях партии аргументи.

Ефектът от подобно поведение – и от сляпата вяра в тази демократична теория, която натоварва гражданите с прекомерни очаквания и предлага лек срещу проблемите от типа „повече от същото“ (недостатъци на демокрацията се лекуват с повече демокрация) - е, че съвременните демократични системи се отварят за експлоатация от силни безскрупулни актьори.   

Нещо повече – твърде оспорваните избори често се решават от шепа най-малко информирани граждани, с най-слаби политически убеждения и лоялности, които превръщат своята неинформираност и волатилни емоционални настроения в колективен избор.

Вместо представителност и демократичен контрол над управлението, получаваме безкръвна смяна на един управляващ елит с друг (което, нека подчертаем това тук, е все пак по-добре от революция).

И все пак – има ли нещо добро в демокрацията?  Категорично “да”, твърдят авторите и се аргументират:

1. Изборите излъчват управление, което не е оспорвано от загубилите ги.

2. Смяна на управляващите - печелилите в една добре функционираща демократична система, все някога биват побеждавани в избори- дори и да са победени на случаен признак, е добре, че биват сменяни; както и че колкото по-дълго стоят в управление, толкова по-голяма е вероятността да бъдат сменени.

3. Състезанието дава някакви стимули на управляващите да толерират, а не да унищожават опозицията – очакват, че рано или късно и те ще станат опозиция.

4. Има ползи от демократичното гражданство и за развитието на независим характер и граждански добродетели и компетентност.

5. Търсещи преизбиране политици избягват публично прекрачване на базови морални норми  - скъпо е поемането на рискове, и това дисциплинира срещу корупция. Доброто управление може да не ти гарантира преизбиране, но скандалът ти гарантира сваляне от власт. Макар и скромна победа на демократичната отчетност….

Въпреки тези преимущества на демокрацията, следва да се изяснят и следствията от груповата основа на политическото поведение за демокрацията.

 Политиката е специализирана работа – упражнявана от избрани политици, групи за натиск, бюрократи, съдии…., и в нея влиянието на гражданите е минимално. Някои групи са влиятелни – други много по-малко, като богатство, достъп до медии и комуникационни и убеждаващи умения са основните фактори за по-голямо влияние и повече власт в политиката. Темата за властта в междугруповите отношения, и в политиката по-общо,  често е пренебрегвана от нормативната демократична теория, като изискването за гласуване ‘един човек – един глас’  се предполага, че е достатъчно да изравни властта в политиката.

Интересите и гласът на гражданите могат да бъдат представени и защитени само от партиите и групите за натиск, твърдят авторите, като влиянието им би трябвало да отговаря на процентното присъствие на тези интереси в обществото – което, за съжаление, никога не е реализирано. Напротив, добрe организирани групи представляват и успешно защитават интересите на богати и гласовити малцинства, докато огромни групи остават само латентни – и техните интереси остават незащитени и те са непредставени в управлението.

Малко се знае как точно групите за натиск мотивират членовете си да гласуват по начин, който да придвижи интересите им , което пък да накара политиците да се вслушат в предложенията им.

Проблематично е и доколко агентите и политическите предприемачи са верни на групата, която представляват – има проблеми с наблюдението и контрола над тях от зле организирани без тези агенти редови граждани – особено за по-големи и нехомогенни групи.

Влиянието на груповите интереси зависи и от партийната система.  Обикновено партиите са коалиции от социални групи – но са проучени твърде малко детайли за вътрешната им динамика. Избирателната система също може да се окаже добра почва за диспропоционално влияние на малки партии и групи – при пропорционална система; при мажоритарни системи имаме обратния проблем – непредставеност на често значими групи, ако не  попадат в една от дветe големи партии.

Ролята на лидерите – компетентността и отговорността – са ключови за формиране на успешни коалиции, които да служат на истинските интереси на избирателите им.

Не знаем достатъчно и как партиите изработват идеологиите и платформите си – тези процеси не са достатъчно  изследвани.

Това, което знаем е, че организираните получават повече от политиката, отколкото неорганизираните. Но и обикновените граждани – ако са многобройни, хомогенни, внимателни и централни за политическата система – също получават нещо. Това не винаги е добре – особено  когато това, което искат, е страничен продукт от техните групови – трибалистко-емоционални -  лоялности.

Повече демокрация, все пак?

Да, но не както се разбира от "фолк" теорията за демокрацията досега. Mовече икономическо и социално равенство би помогнало за по-ефективна демокрация, твърдят авторите. Това би позволило на интересите не само на богати и по-образовани да бъдат организирани и по-добре представени.

Заключението на Бартелс и Ахен е, че едно по-егалитарно общество би имало една по-егалитарна демокрация и политика, която в по-голяма степен защитава интересите на всички граждани.

Недоразуменията около Истанбулската конвенция

Source: http://www.vintag.es/2015/10/these-ridiculous-propaganda-postcards.html


Разчиствайки недоразуменията около

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие

В този текст ще разгледам 5 твърдения за Истанбулската конвенция:
1. Не жените, а други групи са основният обект на защита в нея.
2. "Джендърът" застрашава биологичния пол, и в това е основната заплаха на Конвенцията.
3. Конвенцията противоречи на българските ценности и традиции, на нашата идентичност.
4. Конвенцията развращава децата ни.
5. Конвенцията отваря вратата за легализиране на еднополовите бракове и третия пол.

1. Не жените, а други групи са основен обект на защита в Конвенцията

Основен обект на защита в Конвенцията безспорно са жените – тяхната защита от насилие е главната й цел, заявена в чл. 2.1:

“Целта е борба със и превенция на всички форми на насилие над жени и домашно насилие, което диспропорционално засяга жените”

Страните се насърчават да прилагат Конвенцията и към всички жертви на домашно насилие, но това следва да се прави със специален фокус върху жените, които са най-честите жертви на базирано на социалните роли на пола насилие.  (чл. 2.2)

В “Обяснителния доклад” (тук и превод на български език) този фокус върху базираното на социалните роли на пола насилие над жени е специално подчертано: там ясно са очертани обсегът на приложение на Конвенцията, както и начинът, по който следва да бъдат интерпретирани всички останали разпоредби и предвидени в нея мерки. Това без никакво съмнение са жените и целта е опазването им от всякакви форми на насилие.

“37.  ...Gender-based violence against women, in its various manifestations, one of which is domestic violence, must lie at the heart of all measures taken in implementation of the Convention”.

[37. "Базираното на социалните роли на пола насилие, в различните му проявления, едно от които е домашното насилие, трябва да е в основата на всички предприети мерки по изпълнение на Конвенцията"]

2. “Джендърът” застрашава биологичния пол и в това е основната заплаха на Конвенцията

Породилото най-много спорове понятие “джендър” е ясно дефинирано в чл. 3c:
“gender” shall mean the socially constructed roles, behaviours, activities and attributes that a given society considers appropriate for women and men;"

[" "социални роли на пола" (неправилно преведено в българския текст като "пол") ще означава социално конструираните роли, поведения, дейности и атрибути, които дадено общество смята подходящи за жените и мъжете"]

В “Обяснителния доклад”  тази дефиниция е разтълкувана, като е обяснено, че gender (социални роли на пола) е различно от биологичен пол (sex), но се надгражда над него:

43."As the Convention places the obligation to prevent and combat violence against women within the wider framework of achieving equality between women and men, the drafters considered it important to define the term “gender”. In the context of this Convention, the term gender, based on the two sexes, male and female, explains that there are also socially constructed roles, behaviours, activities and attributes that a given society considers appropriate for women and men. Research has shown that certain roles or stereotypes reproduce unwanted and harmful practices and contribute to make violence against women acceptable. To overcome such gender roles, Article 12 (1) frames the eradication of prejudices, customs, traditions and other practices which are based on the idea of the inferiority of women or on stereotyped gender roles as a general obligation to prevent violence. Elsewhere, the Convention calls for a gendered understanding of violence against women and domestic violence as a basis for all measures to protect and support victims. This means that these forms of violence need to be addressed in the context of the prevailing inequality between women and men, existing stereotypes, gender roles and discrimination against women in order to adequately respond to the complexity of the phenomenon. The term “gender” under this definition is not intended as a replacement for the terms “women” and “men” used in the Convention."

В българския превод тази разлика между gender (социални роли на пола) и sex (биологичен пол) се губи, доколкото и двете понятия са преведени равнозначно като "пол".

["Тъй като Конвенцията поставя задължението за предотвратяване и борба с насилието срещу жени в по-широката рамка за постигане на равнопоставеност между жените и мъжете, авторите са счели за необходимо да бъде дефинирано и понятието „пол“. В контекста на тази конвенция терминът пол, базиран на двата пола, мъжки и женски, означава, че съществуват и социално конструирани роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество счита за подходящи за жените и за мъжете. Изследванията показват, че определени роли или стереотипи възпроизвеждат нежелани и вредни практики и допринасят да се направи насилието срещу жени приемливо. За да се преодолеят тези роли на половете, член 12 (1) формулира изкореняването на предразсъдъците, обичаите, традициите и други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипните роли на половете, като общо задължение за предотвратяване на насилието. На други места в Конвенцията се призовава за тълкуване на насилието срещу жени и домашното насилие от гледна точка на половете като основа за всички мерки за защита и подкрепа на жертвите. Това означава, че тези форми на насилие трябва да бъдат разгледани в контекста на преобладаващото неравенство между жените и мъжете, съществуващите стереотипи, ролите на половете и дискриминацията срещу жените, за да се отговори адекватно на сложността на явлението. Терминът „пол“, използван в тази дефиниция, не е предназначен да замести термините „жени“ и „мъже“, които се използват в Конвенцията.]

Този текст - в неговия оригинал, но не и в неадекватния му превод на български език, ясно демонстрира, че понятието “джендър” не измества, нито подменя биологичния пол.
"Джендър":
1. стъпва на биологичните полове - мъж и жена (но не е редуцирано до тях)
2. но и надгражда над тях “социално конструираните роли, поведения, дейности и атрибути, които дадено общество смята подходящи за жените и мъжете”

Недвусмислено както в дефиницията на понятието в текста на самата Конвенция, така и в Разяснителния доклад е заявено, че дадени роли на биологичния пол са “социално конструирани”. Но какво точно значи това и има ли тук някаква заплаха?
Това, че социалните роли на пола са "социално конструирани" не значи, както твърдяха противници на Конвенцията, че всяка жена или мъж може свободно – по прищявка – да избира социалните роли на своя биологичен пол. Последното е теза, защитавана от определени (съвсем не всички) теоретици на “джендъра”, и , което е важното в случая, тази теза НЕ Е залегнала в дефиницията на понятията, използвани в Конвенцията.
Още по-малко понятието джендър, както то е дефинирано в Конвенцията, означава, че самият биологичен пол е въпрос на свободен избор, каквато интерпретация също беше тиражирана във връзка с Конвенцията - но отново няма нищо общо с нея.

Конвенцията е правен текст, който борави с ясно определени дефиниции на понятията в него, а не литературен текст, подлежащ на свободни, произволни интерпретации.
Понятието за джендър, използвано в този конкретен правен текст, се ограничава до “онези социални роли, които са приписвани от дадено общество като подходящи за жените и мъжете в него”. Тези социални роли не са обект на свободен избор, а са даденост.

Възможни са, разбира се, и множество други, най-разнообразни разбирания за това какво е джендър. Но тези различни разбирания за джендър не ни казват нищо за текста или приложението на тази конкретна Конвенция и нямат отношение към нея.

3. Конвенцията противоречи на българските ценности и традиции, на нашата идентичност

Тук идваме и до друг ключов текст от Конвенцията, породил съпротива в обществото ни. Според някои политици, анализатори и граждани следният текст противоречи на нашите традиции и ценности, на нашата идентичност:

Чл. 12.1
“Parties shall take the necessary measures to promote changes in the social and cultural patterns of behaviour of women and men with a view to eradicating prejudices, customs, traditions and all other practices which are based on the idea of the inferiority of women or on stereotyped roles for women and men.”

[Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.]

Защо е необходимо да бъдат предприемани такива мерки, е обяснено в т. 43 от “Обяснителния доклад”. Там се посочва, че

"определени роли или стереотипи възпроизвеждат нежелани и вредни практики и допринасят да се направи насилието срещу жени приемливо. За да се преодолеят тези роли на половете, член 12.1 формулира изкореняването на предразсъдъците, обичаите, традициите и други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипните роли на половете, като общо задължение за предотвратяване на насилието."


Уточнението в т. 43 от Доклада ясно показва, че Конвенцията насърчава промяна само в тези практики, традиции и т.н., които ВРЕДЯТ (защото принизяват ценността) на жените и са сред основните причини за насилие над тях. Не всички социални практики, традиции и т.н. са такива – следователно Конвенцията не е насочена срещу всички наши ценности и практики, а само срещу тези (ако има такива), които вредят на жените и принизяват ролята им в обществото.

Ако подобни практики, традиции  и ценности, които вредят на жените и правят насилието над тях приемливо, не съществуват в нашето общество (както мнозина от противниците на ратификацията твърдят), то тогава обществото ни няма защо да се безпокои от ратифицирането на тази Конвенция: никой не би ни карал да елиминираме безвредните за жените и жертвите на домашно насилие традиции и ценности, нали?! Срещу какво протестират тези противници тогава?

Ако в обществото ни, обаче, действително има практики, които водят до толериране насилието над жени, нежеланието те да бъдат променяни сочи недвусмислено, че заявената от всички страни в дебата загриженост за това жените да не бъдат повече  жертва на насилие – всъщност отсъства.

4.  Конвенцията развращава децата ни

За целите на постигането на подобна желана от всички промяна, тогава и само тогава, когато такава промяна е необходима (т.е. за предотвратяване насилието над жени и домашното насилие), Конвенцията препоръчва, и то само там, където страните преценят, че това е подходящо, и въвеждането на образователни мерки, които да я подпомогнат:

Чл. 14.1
“Parties shall take, where appropriate, the necessary steps to include teaching material on issues such as equality between women and men, non-stereotyped gender roles, mutual respect, non-violent conflict resolution in interpersonal relationships, gender-based violence against women and the right to personal integrity, adapted to the evolving capacity of learners, in formal curricula and at all levels of education.”

[Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.]

От “Обяснителния доклад” става ясно, че “нестереотипните роли”, които образователните институции  се насърчават да въвеждат в обучението на децата, са такива, които утвърждават “равенството между половете, взаимното уважение в междуличностните отношения и ненасилието” .
В т. 95 също така е подчертано, че Конвенцията оставя свобода на преценка на съответните държави за това какви учебни форми, материали и т.н. са най-подходящи за възпитанието на подрастващите в тези ценности:

"Параграф 1 на този член е насочен към необходимостта от проектиране, там където Страните сметнат за подходящо, на учебен материал за всички нива на образование (начално, средно и висше образование), който да насърчава тези ценности и да просветлява учащите във връзка с различните форми на насилие, обхванати от тази Конвенция. Там където Страните сметнат учебния материал за подходящ, той трябва да бъде адаптиран към възможностите на учащите, което например би изисквало учебните материали за началното училище да отговарят на интелектуалния капацитет на учениците от началното училище. Учебни материали означава всеки вид официално разработени и одобрени материали, които формират част от учебната програма и които, когато това е целесъобразно, са предоставени на всички учители в едно конкретно училище и които се изисква или препоръчва да бъдат използвани в часовете. Както указват думите „където е подходящо“, авторите не искат да налагат специфичен модел за Страните. Тази разпоредба по-скоро оставя на Страните да преценят какъв тип образование и за кои възрастови групи учащи ще бъде приложим такъв учебен материал. Авторите са решили да приемат този текст, за да се даде възможност за максимална гъвкавост при прилагането на тази разпоредба, като също се вземат под внимание различните възможности между Страните при определяне на учебните материали." 

От тези текстове става ясно, че обучението в ценности като равнопоставеност на жените и мъжете, толерантност и ненасилие в отношенията не “развращава”, а възпитава децата ни в общочовешките и националните ни ценности за равна стойност на всички – жени и мъже – в обществото.

5. Конвенцията отваря вратата за легализиране на еднополовите бракове и третия пол

Последната, но не по важност, тема е тази за задължението на страните за недискриминация, разгледано в чл. 4. Текстове на този член породиха страхове, че ратифицирането на Конвенцията задължава България да легализира еднополовите бракове и да признае “трети пол”.

В чл.4 има две точки, които се отнасят до задължението за недискриминация.
Чл. 4.2:
“Parties condemn all forms of discrimination against women and take, without delay, the necessary legislative and other measures to prevent it, in particular by:
–embodying in their national constitutions or other appropriate legislation the principle of equality between women and men and ensuring the practical realisation of this principle;
–prohibiting discrimination against women, including through the use of sanctions, where appropriate;
–abolishing laws and practices which discriminate against women.”

["Страните осъждат всички форми на дискриминация срещу жени и предприемат без забавяне необходимите законодателни и други мерки за неговото предотвратяване, по-специално като:

– включват в националните си конституции или в друго подходящо законодателство принципа за равнопоставеност между жените и мъжете и осигуряват практическото прилагане на този принцип;

– забраняват дискриминацията срещу жени, включително чрез използване на санкции, когато е уместно;

–   отменят закони и практики, които дискриминират жени."]

Тук трябва да се подчертае, че всички разпоредби на чл.4.2 са вече част както от Конституцията на Република България, така и от законодателството ни. Вярно е, че в действителност са необходими още много конкретни мерки и политики, които да постигнат елиминирането на всички съществуващи практики на дискриминирация срещу жени у нас – като де факто неравното заплащане за равен труд, например. Тук действително има необходимост от активни политики на държавата за постигане на дадената цел – но те не само не противоречат, но и се изискват от Конституцията на Република България и от българското законодателство за равнопоставеност на жените и мъжете и за защита от дискриминация.

По-проблемен изглежда чл.4.3:

“The implementation of the provisions of this Convention by the Parties, in particular measures to protect the rights of victims, shall be secured without discrimination on any ground such as sex, gender, race, colour, language, religion, political or other opinion, national or social origin, association with a national minority, property, birth, sexual orientation, gender identity, age, state of health, disability, marital status, migrant or refugee status, or other status.”

[ Прилагането на разпоредбите на настоящата Конвенция от страните, по-специално мерките за защита на правата на жертвите, трябва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, социален пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или на бежанец, или друг статут.]

В т. 52-54 от “Обяснителния доклад” по-подробно е разяснено, че при прилагането на Конвенцията е недопустима дискриминация на база редица основания, включително сексуална ориентация и полова идентичност, наред с много други често срещани основания за дискриминация (като списъкът на такива основания е оставен отворен).

Първо, трябва да се отбележи, че в т. 54 изрично е подчертан ограниченият обхват на задължението за недискриминиране на база тези изброени основания:

54. Степента на забраната за дискриминация, съдържаща се в параграф 3, е много по-ограничена, отколкото забраната за дискриминация срещу жени, която се съдържа в параграф 2 на този член. Тя изисква от Страните да се въздържат от дискриминация при прилагането на разпоредбите на тази Конвенция, като в същото време параграф 2 призовава Страните да осъдят дискриминацията в области извън компетенцията на Конвенцията.

Т.е. задължението за недискриминация в чл.4.3  се отнася единствено  и само до прилагане разпоредбите на тази Конвенция, и не се отнася до общия ангажимент в чл.4.2 (разгледан по-горе) за недискриминация срещу жени – т.е. не включва ангажимент за недискрминиране на тези основания във всички обществени сфери.
 В този смисъл от чл.4.3 не може да се изведе общо задължение за легализиране на еднополови бракове или конституционно признаване на “трети пол”, каквито спекулации бяха тиражирани у нас.
Затова и твърденията за противоречие на Конвенцията с Конституцията на Република България изглеждат без основание в текста на Конвенцията, дори и на основание този член 4.3, смятан от мнозина за най-противоречив в Конвенцията.

Второ, според авторите на Конвенцията, тези основания за дискриминация са непоседствено свързани с обекта на Конвенцията – а именно борбата с насилието над жени и домашното насилие. Нещо повече – тези дискриминационни основания са пречка за ефективната защита на всички (а не само на някои) жертви на подобно насилие. В тази връзка експлицитно е подчертано, че често жертви на подобно насилие стават хора с различна от общоприетите сексуална ориентация или полова идентичност. Затова и тези жертви, наред с другите, не бива да бъдат изключвани от кръга услуги за защита на жертвите.

Трето, подчертано е също така, че задължението за недискриминация на база изброените в чл.4.3 основания произтича от гл.14 на ЕКПЧ и от Протокол 12 към ЕКПЧ, както и от юриспруденцията на ЕСПЧ в тази област. Предвид факта, че тези разпоредби и решения вече имат задължаваща сила за българските съдилища, следва, че не може да се говори за даване на нови, несъщестуващи до момента права. Тук имаме единствено прилагане на общия принцип на недискриминация към разрешаването на конкретен, наболял обществен проблем. Нещо повече, както беше подчертано, това задължение за недискриминация се отнася единствено и само до мерките, предвидени в тази Конвенция за защита от насилие на жертви на домашно насилие и насилие над жени. Понеже от насилие срещу жени страдат и жени-лесбийки, както от домашно насилие (например като деца на разгневени родители) могат да страдат и лица с джендър идентичност, несъответстваща на биологичния им пол, затова и тези категории жертви на насилие следва да бъдат защитени от мерките в тази Конвенция.

Четвърто, забележете, че в отбелязването на факти - като този, че хората безспорно имат джендър идентичност - т.е. идентифицират се с една или друга социална роля на своя биологичен пол, както и в признаването, че някои хора (много малък процент в населението) имат джендър идентичност, която се разминава с дадения при раждането им биологичен пол, няма някаква специална "джендър идеология". Има, обаче, отказ да бъдат отричани обективни факти, има и отказ да бъдат пренебрегвани факти, свързани с насилието над жени и домашното насилие - а именно че от подобно насилие страдат и жени с различна сексуална ориентация, както и страдат хора с нетрадиционна джендър идентичност.

Пето, грижата за жертвите на насилие независимо от тяхната сексуална ориентация или джендър идентичност, съвсем не значи, че всеки, който по прищявка реши да се определи като жена, трябва да бъде признат за жена. Не значи и че трябва да му бъдат дадени всички права на жена – като правото да се омъжва, да бъде третиран като жена за целите на социалното осигуряване, да участва като жена в спортни и други състезания, да бъде допускан в женски клубове, тоалетни и т.н, и т.н. Тези права нямат нищо общо с обхвата на тази Конвенция, само по отношение на която е въведено изискването за недискриминация на база полова идентичност.
Ако обаче бъде отказана защита от насилие на тези категории жени, или на тази група жертви на домашно насилие, следва да бъде дадено обяснение - защо обхвата на приложение на Конвенцията се ограничава само до хетеросексуални жени, и само до някои - тези със стандартна джендър идентичност - жертви на домашно насили?
Отговор тук дължат тези, които настояват на подобно произволно ограничаване обхвата на Конвенцията: защо смятате за приемливо и защо сте склонни да толерирате насилие над тези категории жертви?

Шесто, Конвенцията не определя също така и какви са условията за признаване на нестандартна “джендър идентичност” като легитимно основание за претенции в обхвата на приложение на Конвенцията. Това решение е оставено на всяка страна сама да определи. В различните страни са възможни различни режими на признаване, определящи различни процедури. Единственото изискване тук е: каквато и да е процедурата за признаване на нестандартна джендър идентичност, тази идентичност не може да бъде основание за отказ на достъп до услуги за защита на жертви на домашно насилие.

Затова разпоредбите от чл.4.3 не подменят предмета на Конвенцията – защитата на жени от насилие и на жертвите на домашно насилие: те защитават именно жени, пък били те и с различна сексуална ориентаци, и защитават жертви на домашно насилие, пък били те и с различна джендър идентичност. Тези разпоредби не отварят и възможност за разширително тълкуване на задължението за недискриминиране срещу хора с подобна сексуална ориентация и джендър идентичност, доколкото в текста изрично е посочено, че това задължение се отнася единствено до прилагането на мерки, предвидени в  Конвенцията.


Този кратък преглед на 5 момента в текста на Конвенцията, породили разгорещени спорове в българското общество, ми позволява да заключа, че страховете около рагифицирането на тази Конвенцията са безпочвени. Ратифицирането и прилагането на практика на предвидените в нея мерки и политики биха позволили по-ефективното решаване на наболял обществен проблем у нас, който с години сме се оказали неспособни да разрешим като общество – насилието над жени и домашното насилие.

Неоснователни са и обвиненията, че с ратифицирането на Конвенцията  в законодателството ни се вкарва неуточнена, но затова пък особено противоречива “джендър идеология”, която  според тях не само не защитавала жените от насилие, но и противоречала на Конституцията ни и заплашвала традициите и ценностите на българското общество.
В текста на Конвенцията не може да бъде открита никаква друга “Джендър идеология” освен тази, която изисква всеобхватни мерки за елиминиране основите на насилието над жени  - тяхната неравнопоставеност с мъжете.

Is the liberal order dying?

My short contribution to the conference

"The end of the liberal order?"at New Bulgarian University, 

6 June 2017, Sofia 

I will address two questions:

1. Is the liberal order, i.e. liberal democracy as the dominant political regime in the contemporary world really dying?

2. Who is to blame for its decline?

1.   Is liberal democracy really dying?      

No immediate danger of extinction. Rather, the danger is of gradual subversion, of malignant mimicry – due to reinterpretations of its core values and principles – that of moral individualism

The news of liberal order’s death is a gross overstatement (or fake news, if you prefer).

Though certainly in crisis, liberal democracy is not in immediate danger of extinction – not in the CEE region, at least.

Neither the ruling elites nor the electorate are ready to altogether abandon it.

Popular support in the region for the EU, if recently declining, remains high. And EU is still largely believed to come packaged with liberal democratic values and principles.  Thus it is not so much the external pressure – the danger of invoking art. 7 of Lisbon Treaty, but the internal unpopularity of questioning adherence to the EU and its core liberal-democratic principles, which partly accounts for this reluctance to openly abandon it.

To demonstrate the dangers of openly questioning some of these principles, it suffices to mention just one recent case –

“democracy has  taken a lot away from us”, Kornelia Ninova said, and this phrase

 the lapsus of the leader of the socialists in Bulgaria -  almost certainly costed the socialists the electoral victory in March 2017 snap elections. The critics now know that they have to pay at least a lip service to the principles of democracy, if not to “liberalism” per se.

I will open a bracket here –

There is a growing confusion in Bulgaria, but not only here, about what the liberal order is - does it simply denote the dominance of liberal democracy as a preferred political regime comprising various components (popular rule limited by respect for individual rights, limited government and rule of law, and competitive market) or is it also the dominance of liberalism as a specific ideology, as a doctrine? It has recently become a commonplace, almost a mainstream attack on liberalism to criticize its “exaggerated” concern with liberal individual and minority rights. Yet those critics rarely dare go all the way to challenging the core principles of liberal democracy such as popular rule with limited government and rule of law – which ultimately serve the interests and indeed - the rights of the every individual citizen.

This shows, I think, that here is still a wide post-transition consensus on the direction taken – we are all liberal democracies now and will likely remain such.

Yet what we witness today is a process of re-interpreting the fundamental principles of liberal democracy - a reinterpretation that risks subverting its rationale, its underlying values. 

I would argue that this process of re-interpretation has started much earlier – it is not just a post-transition phenomenon. This reinterpretation, I would argue, is partly responsible for the crisis of liberal democracy we are witnessing now.

This reinterpretation is (at least) a two-step process, which has been going on for some time now

1.            Already during the transition there have been considerable misreadings of the principles. These misreadings may be due

a.            to the lack of an alternative (may be it was perceived as a “forced” choice), or,

b.            to the swift adoption of new institutions without the necessary time for developing the useful conventions – the right ethos – needed to sustain them and make them capable of truly realizing the principles they were built to implement.

2.            Whatever the explanation for these misreadings  a.they have often been unintentional, b.     even the result of well-intentioned efforts to fill the empty shell of institutions with context-specific content,

3.            these misreadings are today made worse by a second wave of reinterpretations (neither neutralizing nor correcting the initial misunderstanding). What we witness today, however, is not always well-intentioned, and, surely, is a much less benign confusion.  Post-transition national elites that displaced the much hated transition elites often intentionally, fully self-consciously reinterpret the principles with the aim of serving their purposes – clinging to power at all costs – which means - ultimately subverting them (as they limit their power).

4.            The end result is not even empty shell institutions – but a threatening mimicry. A mimicry , produced by the opportunistic post-transition elites.

The post-transition elites act much like free-riders,  capitalizing on the sacrifices of the transition elites on whose backs they climbed to power.

What are the substantive reinterpretations of the fundamental principle of liberal democracy that may partly explain its current crisis?

Take the  fundamental principle of liberal democracy - equal rights and freedoms for all members  of the democratic community. This is the ideal of liberal equality, which requires equal respect for the freedom and autonomy of each citizen. It is well captured by the slogan  “Everyone counts and counts equally.” In this principle  the individual is at the centre of the moral universe. Ronald Dworkin called this normative idea “moral individualism”

This normative idea behind liberal democracy was, at the first step of misunderstanding, interpreted as “radical individualism”.  The vision of a democratic community we were presented with during the transition was that  of self-standing individuals, owing their success only to themselves, owing nothing to nobody else. This distorted vision of democratic community is far removed from the genuine normative ideal of “moral individualism”, which demands a moral community of equals to cherish and advance it.  Its misinterpretation as radical individualism, on the contrary, destroys any community.

Understandably, there has been a justified popular dissatisfaction with this radical reinterpretation of individualism. Yet the form this dissatisfaction took was not, as one would expect - of going back to the original aspirations behind “moral individualism”  - i.e. to the aspiration for equal rights and fair equality of opportunity for all.

Rather, there was a further transformation, re-interpretation of this ideal – and this is the second step in its reinterpretation already in the post-transition period.  Now we are told that equality of rights and freedoms is, at best, a relationship that holds within the majority, within the presumably homogeneous core of the nation, and does not include those we do not like, those we perceive as different, those we perceive as “other”, those with whom we disagree. The vision is that of community of unequals – with a core, majority enjoying privileges, which it is ready to defend with majoritarian means against the outsiders – be it dissenting individuals or disliked minorities..

It is in line with this second reinterpretation that one can understand why some (right-wing, avowedly pro-EU) political parties in Bulgaria openly argued for the introduction of a de facto literacy test for the exercise of political rights (this was their explicit justification for the introduction of exclusive machine voting in parliamentary elections. The aim was, of course, to exclude the Roma as they  are “corrupting our democracy by selling their votes”)

To conclude: the normative ideal behind liberal democratic institutions – the moral equality of individual members of the democratic community, which justifies putting breaks on the popular will of majorities, is currently being  transformed into an opportunity for those majorities to retain their higher status and privileges against what they perceive as adverse developments and threats to those privileges.

2. Who is to blame for its decline? Meritocratic elites and the ideal of fair equality of opportunity

The misinterpretation of the principles of liberal democracy I outlined here is only partly responsible for the crisis this political regime is currently undergoing. The misinterpretation did not fall from heaven, however, but was given by the governing elites – both transition and post-transition ones.

The current crisis of liberal democracy is often described as the rise of populism , which is defined, among other things, as a revolt of the people (bearers of true sovereignty) against the corrupt elites.

Let be clear about one thing – what we witness today is not a revolt of the sovereign against the elites, but  an orchestrated by an aspiring new elite revolt against the old elites they want to displace. The success of the newcomers depends on how attractive is their new vision of a relationship between the elite and the people and whether it is seen by the people as more attractive than the outgoing alternative. 

The populist revolt epitomizing the current crisis, we are told, is a revolt against a particular types of elite, characteristic of liberal representative democracies – the meritocratic elite.  Indeed, some authors (Nancy Fraser, Ivan Krastev, Stehen Holmes) describe the  current global crisis of liberal democracy as a crisis of meritocratic elites, of meritocracy as the model of liberal democracy under late capitalism.

Not a fully satisfactory account of what is happening in CEE: the elites that pushed through the transition agenda were often not meritocratic, as indeed they did not emerge as victorious – did not win the right to rule - under fair competition terms. 

 Even in developed, consolidated democracies popular representation through meritocratic elites was never a fully realized aspiration. Why so?   simply because in no country the underlying premise of a true meritocracy – fair equality of opportunity – is fully met.

But this is not the only trouble with it, we are told by its critics – even if fair equality of opportunity would be guaranteed, meritocracy may still be in trouble – simply because the average citizen rarely identifies with a representative of such elites, even if they emerged under fair competition rules.

Not surprisingly, the elites that took over in the post-crisis period are media savvy personalities with whom the average citizen more readily identifies herself.

The defining feature of post-transition national elites (that displaced the elites, responsible for the transitional institution-building) is not merit, but belonging – they are claiming to have a quasi -“natural” right to  represent the people – as they are uniquely qualified to express the authentic concerns and interests of the respective nations.

The question is why  is this view of national quasi-tribal elites currently appealing and what has contributed to the discreditation of the meritocratic elites?

Meritocracy is both ex ante (most fair – based solely on personal achievements) and ex post (producing best results – best qualified rulers)  the best way to recruit elites in a representative democracy.

The two premises – fair equality of opportunity and success based  solely on personal achievement, however, may account for its current troubles

Both the psychological profile of meritocrats – highly individualistic, arrogant, self-made and self-reliant, opportunistic “mercenaries” with no loyalty to any community, and the fact that losing in fair competition makes the loser more not less miserable (he is only to blame for his failings) are responsible for the growing distance between such elites and their communities.

But what is the alternative?

The alternative - non-meritocratic, tribal elites, however, seem worse. They promise closing the competition for outsiders without guaranteeing it will be fair  or open for the insiders (Trump). The bitter losers may be OK with this – better close it for outsiders – if we are not succeeding, then they should also not succeed...... “

I would hypothesize that if meritocratic elites learn to be less arrogant and acknowledge their loyalty towards their communities and their duty to keep  the opportunities open for all within this community  - i.e. if they start interpreting correctly the values and  principles behind liberal democracy – i.e. the principle of moral individualism -  they may be capable of surviving this crisis. And so may liberal democracy restore its credibility as the best, compared to the available alternatives, political regime. 

"Мажоритарният вот като защита на индивидуалната свобода"

Днес попаднах на следните аргументи в подкрепа на мажоритарния вот

http://libertarium.net/%D0%BC%D0%B0%D0%B6%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BD-%D0%B2%D0%BE%D1%82/

Защо според мен тези аргументи са невалидни?

Заявява се, че мажоритарният вот е

1. "Ефикасно средство за премахване на посегателствата върху индивидуалната ни свобода, изискващо персонална отговорност, за всяко придобито право. Изборите са акт, чрез който делегираме на даден политик свободата да действа от наше име и за наша сметка. Това трябва да е недвусмислено обвързано с пропорционална на тази свобода отговорност.
Подобно пропорционалност може да се получи единствено и само при мажоритарни избори." 

Какъв е аргументът тук. Той е в две стъпки:

а). само мажоритарните избори дават възможност за пропорционална на правото да ни управляват лична отговорност на представляващите ни.
б). тази лична отговорност на представителите ни дава възможност за "намаляване на степента, в която държавата се намесва в живота ни.

Дори и да приемем, че Манолов е прав за  стъпка а.), от личната отговорност на представляващите ни по никакъв начин не следва, че тази отговорност ще доведе до намаляване на намесата на държавата в живота ни - т.е.  не следва б.). Най-малкото защото не е немислимо мажоритарното избиране на кандидат-диктатор. Унгарската избирателна система с много силен мажоритарен елемент доведе точно до такъв резултат. И няма причина да мислим, че това няма как да стане при една чисто мажоритарна система, в която малък процент от населението може да избере управление с абсолютно мнозинство. 

Всъщност, г-н Манолов не е прав дори за а.) - за да е вярно твърдението за пряка връзка между лична отговорност и мажоритарен избор, трябва изобщо да се елиминира ролята на партиите в избора на мажоритарни кандидати. На мнозина у нас това изглежда добра идея. Всъщност елиминирането на партиите от процеса на номиниране на кандидати е дълбоко проблемно - замислете се каква точно е "личната" отговорност, която носи някой, зад когото не стои никоя партия или организация? И как точно държите отговорен такъв представител, ако започне да безчинства и "ограничава свободата" ни? Боя се, че гражданите по твърде болезнен начин ще научат и този урок - отговорността на индивидуални, независими кандидати не е по-голяма, а е много по-малка от тази на кандидати, подкрепени от партии. Какво можеш да направиш по отношение на индивидуален кандидат, който е злоупотребил с доверието ти? В най-добрия случай можеш да накажеш провинилия се кандидат, като не гласуваш на следващите избори за него.- но няма как да си гарантираш, че утре няма да те измамят нови "незамисими" кандидати". Обратно, ако системно те мамят кандидати на дадена партия, избирателите наказват цялата партия, като не й дават възможност да участва в управлението - и да отнема свободата им. 

2. "При пропорционалната система подредбата на листите зависи от партийния лидер. Това води до три сериозни последствия. Първо, политикът трябва да е харесван от лидера на партията, а не от избирателите, за да бъде издигната кандидатурата му. Второ, с течение на времето партиите се превръщат в лидерски. Трето, на политическата сцена се появяват повече от две партии и се размива идеологическото противопоставяне.

Тези три последствия неизбежно подкопават основите на демокрацията и тя започва да се изражда"

Вярно е, че за да бъде издигнат, един кандидат трябва да се хареса  на лидера. Но съвсем не е вярно, че в една пропорционална избирателна система той не трябва да се харесва на избирателите. Напротив –спомнете си само колко популярни лица от артистичния и спортния  свят и други  популярни обществени сфери изпълваха листите на партия именно в надежда кандидатите да се харесат на избирателите.  Партия, която не се интересува от това дали издигнатите кандидати се харесват или не на избирателите, няма шанс да победи или просперира. И това е така и в двата вида избирателни системи - няма съществена разлика тук между избирателните системи.  

Не е вярно и второто твърдение, че лидерски партии възникват само в пропорционални, и никога в мажоритарни системи. Има примери за лидерски партии и в чисто мажоритарни системи.

Третият аргумент също не издържа - понеже в пропорционалните системи навлизали много партии, това водело до размиване на идеологическото противопоставяне. Всъщност , точно обратното е вярно. Както Антъни Даунс показва в "Икономическа теория на демокрацията", мажоритарната система води до идеологическо обезличаване на двете основни партии и до събиране на позициите им в позицията на т.нар. "среден гласуващ". 

Най-неиздържано е заключението, според което пропорционалните системи водели до "израждане на демокрацията". Не знам каква е теорията за демокрация, използвана в подкрепа на тази теза, но ще посоча, че възходът на популизма, определян като една от най-големите заплахи за демокрацията днес, се случи именно в демокрации с мажоритарни избирателни системи. Мнозина политолози и анализатори твърдят, че системното изключване на UKIP от парламентарния живот в Обединеното кралствое е една от основните причини за нарастване популярността на тезите им. 

Заключението, най-неочаквано, е че "в Европейския съюз наднационалната парламентарна демокрация e подкопала свободата, независимостта и предприемачеството в страните-членки, и това неизбежно води до антагонизъм, намеса, инертност и разхищение на средства."

Авторът не ни е обяснил дали тези дефицити се дължат на пропорционалната избирателна система  или нещо друго? Не е изяснил и какво общо има ЕС с една или друга избирателна система, за да оправдае избора на избирателна система с аргументи от състоянието на ЕС. 

Може би, в заключение, следва да напомним, че в ЕС членуват страни с различни избирателни системи, и макар евродепутатите наистина да се избират с пропорционална избирателна система, важните решения за ЕС не се взимат от ЕП.  От всичко това следва, че дискусия на дефицитите на ЕС,  доколкото ги има, няма никакво отношение към аргументите в подкрепа на една или друга избирателна система на ниво национална държава. 

Populism and meritocratic elites

How to close the gap between people and elites?

Talk at the Free Market Road Show 2017, 

American University in Bulgaria, 

March 23th, Blagoevgrad 

All standard definitions of populism include:

·         - opposing people to the elites;

·         - populist politicians claiming to speak on behalf of the  people, voicing their «authentic» concerns, even anger, against the corrupt elites;

·        -  prioritizing «the sovereign» and its interests (in my mind the word that defines the current populist age) over the individual with her rights and interests.

This claim to speak on behalf of the sovereign is often translated into policies that aim to get immediate public acclaim rather than be correct (and correct policies in my mind are those that promote the public interest in the longer run).

The populist politicians are thus followers of the mood of the crowd here and now rather than leaders, people with a vision for the future and mission to bring about better future which might, however, need painful policies now. Populist politicians are rarely genuine leaders.

Democracy - with its short election cycle and the imperative to win the majority of votes, in order to get the chance to rule, seems particularly hospitable to populism and populist politicians.

The question, thus, is not why such a strong wave of populism now. Rather, it is why such a strong wave of populism only now?

Two deviations  here:

1.We should bear in mind, however, that the type of regime introduced and practiced around the globe is not simply democracy, but liberal democracy: the peculiar mix of popular rule through representation, combined with a rule of law, respect for individual right and competitive free markets. This mix of elements is neither easy nor even intuitive, but has survived and served so well to become the dominant, until recently unchallenged, type of government not just in the Western world, but around the globe.

2. Most radical types of populism do no rest calm with just speaking on behalf of the people. They come with a more radical claim – to altogether dismantle liberal democracy as being against the interests of the sovereign, as it imposes breaks on the popular will – such as individual rights and rule of law.

The question, to come back to it, is not why populism now, but why populism just now.

Many factors contribute to the rise of populism:

·         - dissatisfaction with the breaks the regime puts on the popular will: majorities feel powerless as they cannot change policies not in their control - decided by anonymous, external to them powerful others (the global markets,  the top world bankers, corporations.....);

·        -  for a long period, free trade, effective individual rights protection and liberal democracy more generally were perceived as bulwarks of peace, stability and prosperity that characterized the post WWII world. With fading of the memory of the war and the turbulence of the financial crisis and the biggest recession since WWII, skepticism towards liberal democracy grows;

·         - there is growing distrust towards the elites in these regimes – seen in surveys around the globe. Elites are distrusted as they are seen as self-interested, opportunistic uprooted cosmopolitans, who feel at home in the world rather than in their own nations, are seen as ready to betray national interests for their personal advantage, or simply leave when something more interesting comes up;…..etc.

Recently Ivan Krastev raised an intriguing further hypothesis to explain the rise of populism:  the populist backlash against the elites is closely associated with a backlash against another feature of liberal democracies and the way the elites are recruited there: egalitarian meritocracy.

Let me be clear here: Meritocracy seems the best – both ex ante (as the most fair – as all have equal opportunity to try) and ex post - producing the best results - way to recruit elites. Not inheritance but personal achievement must surely be the only ground to succeed.

Indeed, members of meritocratic elites are usually (believed to be) self-made high achievers, who through hard work (in highly selective schools, universities and beyond) successfully climbed up the social ladder. And there is nothing wrong about that – just the opposite.

The psychological profile of the meritocratic elites, however, is the interesting thing here and may bear on the recent rise of populism. The representatives of such elites are taking the full credit for their success in life - they live with the conviction that they do not owe anything to anyone, even to their compatriots. Traditional national elites, in contrast, were much more closely connected to their people, sharing (or successfully pretending to share) a common fate with them.  As meritocratic elites are denying the existence of any thicker bond to their compatriots, it is not surprising that the less successful in life common people mistrust them as not being part of them. They develop aversion towards the cosmopolitan elite, claiming it betrays their unique shared identity and even threatens their world.

Yet what people resent most seems to be the arrogance of the meritocratic elites who claim the right to rule them without sharing their fate, sharing their identity, their hopes and fears, without being part of them.

This accusation of the «arrogance» of the elites  is probably the most wide spread, rallying cry of populism. And not too rarely, we must admit, it is well deserved.

The way to bridge the gap?

The irony with populist's claim to speak on behalf of the people on the ground that they are part of them, and thus are able to voice their authentic claims, is that populists are almost always parts of the elite, and if not, soon become such (and we do not need to know the intricacies of the «iron low of oligarchy» of Roberto Michels to know this).

As the Italian elitists have taught us the simple truth is that it is always the elites that rule. But this fact, contra Michels, does not mean that democracy is impossible. Just the opposite: representative democracy is a good form of government (remember that for neither Plato nor Aristotle democracy was a good, even tolerable form of government and only since 18th century we have looked more favourably to democracy – if only under the name of «republicanism»). Democracy is a good regime precisely because it produces better results for its citizens than the alternatives. And better results need knowledge and expertise to be brought about. Meritocracy is indeed the best way to recruit elites that can produce good results. Yet the challenge for the meritocratic elites is to not succumb to the arrogance described above.

Another prominent theorist of the elites– the Austrian economist Joseph Schumpeter (writing in 1942!) also believed that democracy, despite the fact that it was put in the defensive by authoritarian rulers, will nevertheless survive. He is best known in political theory for his «new theory of democracy», further developed by Anthony Downs and the public choice school as «the economic theory of democracy» to become a mainstream theory of democracy in contemporary political theory. Schumpeter described democracy as a market-like competition between members of the elite to get the right to rule, granted them by the citizens on the basis of the services those elites offer the citizens.

To survive, however, democracy needs responsible elites, who adhere to strict conventional codes of conduct, preventing them from developing the lethal for democracy arrogance of the elites. 

   

Защо у нас няма лидерски дебат?

Краткият отговор е пределно прост: за да има лидерски дебат, има две необходими условия за провеждането му: трябват лидери, които могат да  дебатират.  И двете условия отсъстват в момента.

Първото условие: да има лидери. Лидери, които не просто следват променливите настроения на мнозинството, а са готови да поемат отговорност и да водят избирателите, предлагайки визия за развитието на страната, конкретизирана в политики в значимите за гражданите сектори.   Председателите на двете водещи в предизборните рейтинги партии у нас биват  определяни като „лидери“ по-скоро по инерция- щом са председатели, значи са и лидери. За да бъдат лидери в съдържателния, а не чисто формален смисъл, обаче, те трябва да водят, не да следват: да дръзват да поставят неудобни теми и да предлагат дори и непопулярни решения, когато доброто на страната изисква това.  Темите, предлагани от председателите на ГЕРБ и БСП, обаче, са добре  познати и напълно предвидими. Те са по-висок растеж (тази тема измести невдъхновяващата никого стабилност), водещ до рязко нарастване на доходите, и борба с бедността. Решенията също  изненадват със своята предвидимост и стремеж да угодят максимално на „средностатистическия гласуващ“ . Така ГЕРБ се включиха в епидемично разпространилото се дори сред десни партии наддаване кой ще предложи най-висока средна пенсия и заплата, а очакването, че лявата партия ще прокарва визията си за по-голямо бюджетно преразпределение чрез замяна на плоското с прогресивно подоходно облагане също не се оправда поради  непопулярността на мярката увеличаване на данъците дори и сред левите избиратели. Флиртът с предпочитанията на средния гласовоподавател от страна и на двете големи партии води до обезличаването им по отношение конкретни политики и до търсене на възможности за различаване през символни теми, като национална идентичност -  кой е по-голям патриот/национален предател, и т.н.

Второ условие: лидерите да могат да водят дебат по предлаганата от тях визия за развитие на страната и конкретните политики по реализирането й.  И тук, обаче, лидерите не са научили още урока си: фокусът им обикновено е върху лични компромати и като цяло очерняне на противника, а не върху изясняване  собствените позиции и критика на позициите на опонента. Очернянето на опонента в предизборен дебат не е наше откритие  и, както показват множество примери от т.нар. по-напреднали демокрации, не винаги е губещ ход. Обществената му безполезност е несъмнена,  обаче: не само никой не печели от това да му бъде напомняно постоянно колко лоши са политиците и от двете страни (особено ако не му се предлага нещо по-добро като алтернатива), но и често ваденето на  компромати се оказва контрапродуктивно – вината за загубения втори президентски мандат на Петър Стоянов неслучайно се приписва на неудачния му ход да извади компромати в дебата с Богомил Бонев.   

Независимо дали нежеланието на Корнелия Нинова и Бойко Борисов да участват в лидерски дебат, зле прикрито зад претенции и контра-претенции за формАта му, се дължи на страха от трудно предвидимия му резултат, ясно е едно: най-видните ни политици са длъжници на избирателите.  Те не са готови да напуснат зоната на комфорта си, щедро предоставян от услужливи медии  и да отстояват позициите си в публичен дебат помежду си. В този смисъл е повече от похвална инициативата на 3-те национални телевизии да координират усилията си за организирането на подобен дебат.  Непровеждането му днес, предвид описаните тук дефицити,  не изглежда чак толкова лоша новина. И все пак, погледнато дългосрочно, това не е добра новина. Без да нагази във водата, човек няма как да се научи да плува. Без да влязат в  дебат  - с риска да се провалят и изтърпят последствията от това, лидерите на големите партии няма да се научат отговорно да водят избирателите. 

Пътища към пост-комунистическа авторитарна подмяна: избирателната система

Свидетели сме на формиращ се консенсус: след категоричните резултати на Референдум 2016 г., в който над 2.5 млн граждани се обявиха за замяна на пропорционалната с мажоритарна избирателна система, като минимум трябва да заменим пропорционалната избирателна система със смесена. Очакването на мнозина в обществото е, че едва ли не с въвеждането на мажоритарна система всичките ни проблеми ще се решат. И ако по някаква причина такава радикална промяна е нежелателна, то като минимум е необходимо поне да въведем смесена система.

Заради този формиращ се консенсус, е изключително важно да се подчертае - има различни видове смесени избирателни системи, и някои имат същите недостатъци като чистите мажоритарни системи. Затова много трябва да се внимава с каква точно смесена система ще се сдобием вследствие мобилизацията на привърженици на мажоритаризма.

1. Има смесени системи, като Унгарската след 2011 г., които приличат на "обратна руска рулетка" (по удачното сравнение на Балинт Мадяр, автор на „Посткомунистическата мафиотска държава: случаят Унгария") - 5 от 6-мата участниците в играта получават куршум в главата. В такива системи печели най-големият и печели всичко - с едва 43% от гласовете на парламентарните избори през 2014г. ФИДЕС запази конституционното си мнозинство от 67% от местата в парламента. Унгарците смениха смесената си система (която дотогава беше с умерен мажоритарен елемент и компенсация за изкривявания в представителството) със смесена със силен мажоритарен елемент и рязко намаляване броя на депутатите - от 386 на 199. Днес 106 от тези 199 депутати са мажоритарно избирани в един тур с просто мнозинство, без да е предвиден какъвто и да е механизъм за коригиране на изкривяванията при превеждането на получените гласове в депутатски места.

Резултатът от промяната на изборната система в Унгария е консолидация на пост-комунистическият авторитарен режим в Орбанова Унгария.

Ако това е целта ни - да подмогнем преминаването от либерална демокрация с частично пленена от частни интереси към авторитарна държава-мафия, имаме изпитана рецепта, която можем да следваме.

Подобно е положението и в Грузия, където отново механично смесената система дава огромен бонус на най-голямата партия и дори конституционно мнозинство.

2. Затова, ако избирателната ни системата наистина трябва да бъде смесена, и все пак да не съдейства за лесното и бързо преминаване към авторитарен режим, е добре да приемем функционално смесена система. Необходимо е да приемем такава формула на смесване на пропорционалния и мажоритарния елемент, който да запазва пропорцията между получени гласове и места в парламента. Такава е избирателната система във Федералната република.

Всяко друго "механично смесване" на мажоритарна и пропорционална система в Централна и Източна Европа би довело до заплаха за либералната демокрация там.

3.Според Балинт Мадяр подменянето на либералната демокрация с пост-комунистически авторитаризъм върви по два канала: промени в избирателните системи чрез въвеждане на силен мажоритарен елемент (Централна и източна Европа) и чрез президенциализация (в Русия и бившите съветски републики).

Можем да очакваме, че при успешно блокиране на единия канал за промяна на политическия ни модел, ще има дори още по-силен натиск за промяна по другия канал - чрез засилване правомощията на президента и въвеждане на (полу-) президентски режим. Вече започваме да чуваме заявки и за подобна подмяна.

Трябва да се готвим за поредица от битки за запазване на либерално-демократичния характер на политическия ни модел и недопускане на подмяната му с пост-комунистическа авторитарна мафия-държава.