Ваучерите за частни училища и средната класа: кой печели?

Един от най-популярните "дясно-либерални" аргументи в подкрепа на ваучерите (публични средства) за частни училища, е че те биха дали възможност на повече хора да изберат по-добро ( частно) образование за децата си. И това би подкрепило средната класа. За всички ни е добре да се подкрепя средната класа - затова трябва да се подкрепи и тази мярка.

1. Сега под 6000 деца от близо 600 000 се обучават в частни училища, където получават по-добро образование ( резултати от външното оценяване след 4, 7 и 12 клас се привеждат в подкрепа на това твърдение) от връстниците си в държавните училища.
2. Въвеждането на ваучери би дало възможност, твърдят защитниците им,  още деца (да речем още толкова, колкото и в момента ги посещават - т.е. общо под 20 000 деца) да сменят държавното с частно образование, тъй като ваучерите биха довели до поевтиняване на частното образование и до неговата относително по-голяма достъпност.


Смятам, че този аргумент е дълбоко проблематичен, не само заради липсата на социална чувствителност и солидарност с тези, които са най-зле в обществото. Той е сбъркан не само заради това, но и защото обещава нещо, което тази политика не може да изпълни - достъп на средната класа до по-добро образование.


1. В момента в частни училища учат малко над 1% от всички деца - и това като правило не са децата на " средната класа" - такси от порядъка на 6- 10 000 лева не са по джоба на средната класа. Нека си го кажем честно - в момента в частни училища учат децата на най-богатите 1-2%.

2. Вярно ли е, че ваучерите биха променили това ? Дори и да допуснем, че с тях още 10 000 евентуално ще могат да избират частно образование, това надали прави частното образование по-достъпно за "средната класа".  Просто защото тези още 10 000, които евентуално биха ползвали ваучери за частно образование на децата си, няма да бъдат от т.нар. средна класа. Просто защото хората със средните за страната доходи от около 1000 - 1500 лева на месец не биха могли да плащат недостигащите до пълната такса за обучение в частни училища суми. Така с тази мярка средната класа отново няма да може да си позволи частно образование. То ще бъде достъпно за 3%  (20 000  от 600 000 е едва малко над 3%) - и това отново биха били най-богатите 3%, а не "средната класа".

3. Нека си дадем сметка и какъв би бил ефектът от това върху останалите  580 000, включващи и децата на "средната класа", които отново ще учат в държавни училища?

а) Качеството на образованието там ще падне (поради евентуалното изтичане на още кадърни ученици и учители към частни училища и като цяло хроничното недофинансиране на държавното образование).
б) Ако, per impossibile, предположим, че всички от средната класа решат да се възползват от предоставената възможност и с цената на огромни жертви за семейния бюджет все пак изпратят децата си в частни училища (доплащайки за целта  средно между 3.500 и 7.500 лв на година),  това би значело, че в държавните училища биха останали само бедните, които са огромен процент от населението - и в тези училища те биха получавали много лошо образование.
в)Обърнете внимение, обаче, че това ниско като качество масово образование е зле и за средната класа - ако предположим, че те са предприемачи, откъде ще наемат квалифицирана работна ръка, след като в държавните училища нивото ще продължи да пада?

4. Твърди се също така, че е принципно правилно средната класа "да се подкрепя", затова трябва да й се даде възможност чрез ваучери да избере по-добро частно образование (само) за своите деца.  Както вече показах, предлаганата ваучерна програма не би дала възможност на "средната класа" да избира качествено частно образование за децата си.

Но интересният въпрос тук е по-скоро друг -  кой точно трябва  да я "подкрепя", след като самата средна класа не желае да събира повече данъци, за да получава по-добри публични услуги? Нека отбележа, че при едва 10% данък доход, и в момента държавата (поне що се касае до образованието) преразпределя към средната класа. Една простичка сметка подкрепя тезата, че този ефект на преразпределяне към средната класа само би се увеличил с предлаганата мярка (разбира се, в случай, че тя съумее да постигне целите си, в което основателно се усъмних): ако приемем, че "средната класа" са хората със средни за страната доходи ( с всичките условности) - да речем 1000 - 1500 лева на месец, то ВСИЧКИЯТ плащан от тях данък 10% едва би стигал, за да покрие държавната субсидия (1300 - 1800 лв) за обучението на децата им в частно училище (при двама работещи родители със средни за страната доходи с две деца). А кой би плащал за всичко останало - сигурност, отбрана, държавна администрация.....? Доколкото богатите са много малък процент, а и често използват различни хватки да намалят данъчното си бреме, остава средната класа да бъде подкрепяна от ....по-бедните от нея! Няма стандарт за справедливост, който да подкрепя това - дори и Нозик би отхвърлил подобна форма на "справедливо преразпределение" от бедни към по-богати.


В заключение, предлаганата ваучерна програма за частни училища de facto би преразпределяла към най-богатите 3-4%, които не биха и  усетили особено осезаемо това подобрение. Средната класа само би загубила от тази мярка - за нея качественото частно образование не би станало по-достъпно, докато качеството на достъпното за нея масово държавно образование би се влошило.  С това критерият за Парето подобрение (един от най-консервативните стандарти за оценка на политики ) би бил нарушен: евентуалното подобрение на положението на 1-2% ще е за сметка влошаването не просто на положението на един, а на огромното мнозинство.
Няма стандарт, според който това да е обществено отговорна политика - общественият интерес, интересът на всички ни като членове на едно общество с бъдеще, за което ни е грижа, би бил зле защитен.

ваучерите за частни училища - обръщение към Реформаторския блок

Уважаеми господа министри и депутати от Реформаторския блок, 

уважаеми господин Тодор Танев, 

уважаеми господин Радан Кънев, 

уважаеми господин Светослав Малинов,

Обръщам се с молба към вас сериозно да обмислите подкрепата си за предложения от ГЕРБ Законопроект за училищното и предучилищното образование, в частта му за предоставяне на ваучери за обучение в частни училища.

Следните съображения е според мен добре да бъдат взети предвид при формиране на политическата ви воля.

1.      Предложението на РБ за отпускане от частните училища на стипендии за „талантливи“ деца от семейства с по-скромен социално-икономически профил е половинчато. Ако бъде прието, че е достатъчно да се отпуска по една стипендия на година (при , да кажем, 150 деца прием на година в по-масовите частни училища), това с нищо не би разрешило системния проблем за гарантиране на равен достъп до качествено образование, който  политиката „ваучери за частни училища“ би породил. Пример в това отношение е пионерът във ваучерната политика Чили, където от 2008 г. се принуждават да въведат.нар. целеви ваучери (targeted vauchers), покриващи напълно образованието в частни училища за 40% (най-бедните) от децата.

2.    Може би наистина е по-добре още сега да се въведат директно целеви ваучери за деца от социално слаби семейства, а не да се чака първо да видим ефекта от 1-2 „ загубени“ поколения? Предвид натрупаните огромни проблеми с неграмотността в страната за последните 25 години, надали можем да си позволим подобно изчакване. А съчетан с демографските тенденции в страната, проблемът нараства в геометрична прогресия. Помислено ли е за всичко това?

3.       Няма адекватен отговор и на въпроса за легитимните целите на тази реформа:

А) ако целта е подобрена конкуренция с цел по-добър образователен продукт, е редно да се проучи дали това обещание на универсалната ваучерна система е спазено. Страната, най-агресивно въвела универсална ваучерна система напоследък, е Швеция, През 2006г. там заменят изцяло безплатната държавна образователна система с ваучерна система, където държавата напълно покрива обучението на децата в частни училища. Резултатите са дълбоко разочароващи – не само страната пада главоломно в класацията PISA, но и редовно избухват  корупционни и други скандали с частните училища там. Кратко представяне на основните проблеми http://www.reuters.com/article/2013/12/10/sweden-schools-idUSL4N0JK32620131210

Б) Ако целта е равен достъп до образование за всички деца, то и сега този достъп е гарантиран – за всяко дете има гарантирано място в държавно училище, като родителите имат правото да избират училището на децата си – и в момента „парите следват ученика“ в държавните училища. Проблеми и в момента има, разбира се. Те са свързани обаче не директно с равния достъп до образование, а с равния достъп до КАЧЕСТВЕНО образование. И в момента държавата преразпределя в полза на upper middle Sofia class, доколкото до т.нар. „елитни“ училища ( концентрирани предимно в столицата) достъп имат деца от относително по-заможни (с над средните за страната доходи) семейства. Не е никак ясно как този системен проблем ще бъде разрешен с повече от същото – повече „пари да следват ученика“ вече и в частните училище“? Дали от това ще спечелят избирателите в кв. Аспарухово, след като основните частни училища отново ще са концентрирани в София и големите градове? Дали това ще донесе повече качество вследствие на повече конкуренция? Дори и да има по-добри резултати в централните частни училища (което не е гарантирано, както примерът на Швеция ясно показва), това надали ще компенсира влошаването на средата и, съответно, резултатите в лишените от адекватно финансиране поради отлив на ученици училища от периферията и малките градове, гетата и т.н.

4. Оценен ли е рискът, свързан с източването на публични средства към частни училища, създадени именно с тази, а не с цел произвеждане на качествен образователен продукт? Една голяма опозиционна група, известна със своя бизнес нюх , освен с контрола си над компактни групи български граждани от малцинствата, не се противопостави на законопроекта (депутатите й гласуваха „въздържал се“) – дали са били мотивирани от принципната си убеденост в обществената полза на „ваучерната система“ или от интересите на клиентелата си по места ми е трудно да преценя.

5.   Как ще противостоите на #KOЙ, който може да отвори училище към всяка #ЛАФКА, в което полуграмотни членове на „малцинствата“ съвсем „свободно“ ще запишат децата си. 

6. В тази връзка, как ще гарантирате, че няма да възникнат „сегрегирани“ училища  в гетата (по горепосочената схема), където ще се усвояват средства и само ще се печатат дипломи?

 Да обобщя: Как ще гарантирате равен достъп до качествено образование за всички – което е основният проблем на образователната ни система и в момента и с предложената реформа, както по всичко личи, ще продължи да бъде нейният основен проблем?

Право на религия или право да не бъдеш обиждан?

Благодаря на Тони Николов за подробния му отговор на моите въпроси – поласкана съм от вниманието му. Тук давам моята реакция.


В своя текст "За свободата и Европа" (http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0/) отговор на моя пост тук "Чия е Европа на свободата?"),Тони Николов изразява учудването си как не съм разбрала къде стои той в спора “чия е Европа”, след като той бил заявил пределно ясно позицията си – според него Европа е и на разума, и на Христос: и – и.
Нека подчертая : нито за миг не съм оспорвала, че това е позицията му по спора чия е Европа. Моят въпрос към Тони Николов, обаче, беше друг и касае по-важен според мен спор:

“От текста на Тони Николов не става ясно и къде стои самият той в този дебат….: има ли право на свобода на изразяване и какъв е обхватът на това право. Защото не детинската препирня чия е Европа, а дали Европа застава безусловно зад свободата на изразяване, е всъщност сериозният спор….. признава ли той правото на журналистите да продължат да публикуват карикатурите си, такива, каквито те искат; защитава ли правото им на свободно изразяване, или се ограничава до защита единствено на правото им на живот? Ако той не защитава правото им на свободно изразяване (включително и в случаите, когато то може да обиди нечии религиозни чувства), ако той смята, че свободата на изразяване може и трябва да бъде ограничавана (защото това е позицията, която всеки християнин според него споделя) – читателят с основание би могъл да се зачуди защо се твърди, че Европа е (и)на Христос? Нека си припомним, че в Европа свободата на изразяване е фундаменална ценност, фундаментално право, защитено включително и в правни документи като Европейската конвенция за правата на човека …Ограничаване свободата на изразяване само заради евентуална обида на нечии религиозни чувства нормите в Европа не допускат… “.

Т.е. моят въпрос беше дали според Тони Николов Европа трябва да застава зад свободата на изразяване, както и какъв е според него обхвата на тази свобода, а не на кого е Европа – този спор сам по себе си слабо ме вълнува, извън импликациите му за нашите свободи и техния обхват. За съжаление отговорът на Тони Николов на този втори, вече сериозен въпрос, е според мен неприемлив. Какъв е той?

След като ни казва нещо, което никой в здравия си разум не би оспорил, а именно, че “Свободата на изразяване не е всепозволеност”, той прокарва дълбоко спорни аналогии на карикатурите на Шарли Ебдо с “език на омразата” и “дискриминативна реч” („всяка дискриминация, основаваща се върху причастност или непричастност към етнос, нация, раса или религия, е забранена”).

Тези (а и други от подобен характер) безспорно са легитимни ограничения на свободата на изразяване, но те не касаят Шарли Ебдо – журналистите нито използват език на омразата (те осмиват неща, които според тях са предразсъдъци!), нито речта им е особено дискриминативна – доколкото наред осмиват всички религии.

Всъщност важният въпрос е: има ли легитимно право да бъде ограничавана свободата на изразяване на база само на засегнати религиозни чувства? Или по-общо казано: има ли някой общото право да не бъде обиждан?

Ако отговорът на този въпрос е да – и аз приемам, че това е позицията на Тони Николов, можем с право да попитаме: защо и един веган (да дам и аз един много засилен хипотетичен пример – но така са аналитичните философи – използват хипотетични примери, мисловни експерименти, за да извлекат по-далечните импликации на дадена позиция, което да позволи нейната оценка) да няма правото да изисква цензура на издания, които се подиграват с диетата му – някой веган може съвсем сериозно да твърди, че тя има за него статута на религия, нали?

Така централният въпрос на дебата според мен е – има ли общо право да не бъдеш оскърбяван – и ако да, защо да спрем само до религиите? Има и много други неща, които могат да оскърбят – много жени, например, се чувстват оскърбени от порнографията – тя трябва ли също да се забрани? По-нататък – трябва ли да се забранят книгите на Салман Рушди, и т.н. – т.е. ако тръгнем по тази линия, няма лесно спиране – почти всяко писание може по принцип да обиди някого….А и как да се дефинира какво точно е религия – веганството по интензитета на вярването в него може да е по-силно за едни от религиозното чувство за други – къде да теглим линията?

За всяко ограничаване свободата на изразяване е необходимо да се покаже, че е необходимо в едно демократично общество – това е стандартът на ЕКПЧ и ЕСПЧ.

По отношение правото на религия по-специално, позицията  на ЕСПЧ вероятно би била: свободата на изразяване на карикатуристите не ограничава правото на религия, доколкото обидата на религиозни чувства не е ограничаване на правото на свободно изповядване на религия. Карикатуристите не пречат никому свободно да изповядва религията си.

Който смята, че това не е така, нека моля аргументирано да покаже по какъв точно начин карикатурите на Шарли Ебдо ограничават правото на свободно практикуване на религия!

Чия е Европа на свободата?

Последните седмици сме свидетели на разгорещен дебат върху свободата на изразяване и ценностите на Европа. Повода надали можем лесно да забравим - трагичния терористичен акт срещу журналистите от Шарли Ебдо.  

Този дебат започна с текста на Теодора Димова "Свобода на автопилот"

http://kultura.bg/web/%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%82/. 

В него Димова, след като заявява съпричастността си към жертвите и осъжда отнемането на човешки живот, излага една според мен дълбоко спорна теза за свободата на изразяване:

"обществото трябва да бъде регулирана система. И системата е толкова по-добре регулирана, в колкото по-голяма степен всеки член на обществото регулира себе си. Принципът е толкова елементарен, че го знаят и децата – не постъпвай с другите така, както не би искал те да постъпват с теб. Оказа се, че едни хора, претендиращи да са интелектуален елит, не знаят този принцип. Или го знаят, но съзнателно го пренебрегват. В резултат на тяхното поведение сега всички ние, целият свят, сме техни заложници. Те вдигнаха колосално тиража на западащото си списание, но продължават да го използват като инструмент за провокация. Поставиха цялото човечество пред най-идиотската дилема – да се определяме дали сме за Шарли или сме за тероризма. Отнемат ни правото да бъдем против тероризма, но и против гаврата с човешките ценности".

Димова тук директно отрича правото на свободно изразяване на мнение на журналистите от Шарли Ебдо - като дори ги обвинява, че са направили целия свят заложници на..... желанието си за печалба!?

Димова демонстрира и неадекватно разбиране на златното правило: журналистите от Шарли Ебдо надали биха имали нещо против някой да ги окарикатури в сатирично издание, и във всички случаи не биха ги нападнали за това с оръжие.

Затова съм съгласна с критиката на Евгений Дайнов към позицията на Теодора Димова в статията му "Европа не е не Христос. Европа е на разума"

 http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/01/24/2458921_evropa_ne_e_na_hristos_evropa_e_na_razuma/, въпреки донякъде спорната  стилистика на текста.

Затова съм и категорично несъгласна с Тони Николов, който в своя принос към дебата " Чия е Европа" 

(http://kultura.bg/web/%D1%87%D0%B8%D1%8F-%D0%B5-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0/)  защитава Теодора Димова. 

Според него тя единствено заявява, че "защитава свободата на словото, без обаче да е „Шарли”, доколкото не би се подписала под текстовете на изданието и не иска да е съавтор на всяка тяхна карикатура." Тони Николов пропуска очевидния факт, че съвсем не е необходимо да се подписваш под всяка тяхна карикатура, за да им признаваш правото да изразят свободно позицията си.

В следващия параграф Тони Николов се насочва от темата за свободата на изразяване към обвинението в "обскурантизъм", отправено от Евгений Дайнов, и пита: " „обскурантизъм” ли е принципът, че може да си съпричастен с жертвите, без да се солидаризираш с всяко тяхно деяние? " Според него в такъв случай обскурантиски биха били целите Щати и т.н. Както би трябвало да е ясно от казаното дотук, позицията на Димова съществено се отличава от тази на редица медии в САЩ, които категорично застанаха зад Шарли ебдо, макар и да не искаха да публикуват техните карикатури на страниците на собствените си медии. Те се застъпиха за правото на Шарли ебдо да продължат да публикуват своите карикатури, и никъде не ги обвиниха, че са превърнали целия свят в свои заложници - в заложници на "стремежа си за печалба", те не отрекоха правото им на свободно изразяване. Димова, обратно, отрича правото на свободно изразяване на мнение на тези журналисти.

Тони Николов застъпва и тезата, че Европа не може да бъде само на Разума, защото "част от историята на Европа са и рецидивите на Просвещението" - следва списък с прегрешенията на просвещенския разум -  "езическият тоталитаризъм на Хитлер", "холокоста с пределната рационализация на изтреблението", "болшевизма","ГУЛАГ". Може дълго да се спори защо на Християнството се опрощават всичките прегрешения (очевидно като второстепенни), а на Просвещенския разум те биват изведени като "основни", определящи неговата същност.  Просвещенският разум съвсем не е само хладната, лишена от ценности "инструментална рационалност" , която с право може и трябва да бъде критикувана. Той е разум, натоварен с ценности като уважение към всички като към равни отговорни същества, толерантност към различните, задължение за автономност, за "еманципиране от самоналожената незрялост"  и т.н. Това не са ценности, които са присъщи само на християнството, и това е важно да се подчертае. Затова се съгласявам с текста на Дайнов,  че

Европа е на разума. Въпросът, който остава да се изясни, е дали тя може да бъде Европа и на Христос. 

От текста на Тони Николов не става ясно и къде стои самият той в този дебат: от една страна като че ли казва, че Европа е И на Христос (освен, че е и на разума). Но ако това е позицията му, читателят остава озадачен от неопределеното му отношение към централния въпрос в спора: има ли право на свобода на изразяване и какъв е обхвата на това право. Защото не детинската препирня чия е Европа, а дали Европа застава безусловно зад свободата на изразяване, е всъщност сериозният спор.

Та затова следва да се запитаме: Тони Николов признава ли правото на журналистите да продължат да публикуват карикатурите си, такива, каквито те искат; той  защитава ли правото им на свободно изразяване, или се ограничава до защита единствено на правото им на живот? Ако той не защитава правото им на свободно изразяване (включително и в случаите, когато то може да обиди нечии религиозни чувства), ако той смята, че свободата на изразяване може и трябва да бъде ограничавана, защото това е позицията, която всеки християнин според него споделя - читателят с основание би могъл да се зачуди защо се твърди, че Европа е (и)на Христос? Нека си припомним, че в Европа свободата на изразяване е фундаменална ценност, фундаментално право, защитено включително и в правни документи като ЕКПЧ...Ограничаване свободата на изразяване само заради евентуална обида на нечии религиозни чувства нормите в Европа не допускат.  

Затова основателно може да се заключи, че ако е вярно (както изглежда мислят и Теодора Димова,  и Тони Николов), че Европа на Христос отрича правото на свободно изразяване, то тогава тази Европа не е Европа на свободите, залегнали в основата на ЕС, ЕКПЧ и т.н. 

Аз чета текста на Теодора Димова "Свобода на автопилот" именно така: Европа на Христос не е Европа на свободата на автопилот". Затова намирам за напълно основателна критиката на Евгений Дайнов - именно  поради тази подмяна на фундаменталните ценности, зад които застава Европа днес. 

Калин Янакиев също се включва в дискусията с текста си "Доколко Европа и днес е на разума?" http://kultura.bg/web/%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0-%D0%B8-%D0%B4%D0%BD%D0%B5%D1%81-%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%83%D0%BC%D0%B0/.  

Той застъпва тезата, че дори и някога Европа да е била на Разума, това вече не е така. Основната причина за отстъплението на просвещенския разум са собствените му деца, като че виновни за неговото "убийство". Тези "деца" могат да бъдат обобщени под сборното "настъпление на мултикултурализма" - този дълбоко проблематичен като всеки егалитаризъм "културен егалитаризъм". 

Макар да е изпълнен с аргументи, от този текст на Калин Янакиев не става ясно защо мултикултурализмът да е в разрез с разума, защо той е да в основата на неговото "убийство". Изглежда основният аргумент е, че разумът е "деконструиран"  от "широката вълна на движението, което нарече себе си „постмодернизъм”, „мултикултурализъм”, ценностен неутралитет в политиката," впоследствие е добавен и "ценностен релативизъм", "културен егалитаризъм" и т.н. 

Нека обърнем внимание, че трите "виновника"  - постмодернизъм, мултикултурализъм и ценностен неутралитет в политиката - съвсем не могат да бъдат редоположени. Макар постмодернизмът да приема тезата за ценностния релативизъм, това съвсем не се отнася нито до мултикултурализма, нито непременно до "ценностния неутралитет в политиката" . 

Видът мултикултурализъм, който аз самата, следвайки основни автори в тази традиция, подкрепям, е базиран на ценности - равното уважение към всеки човек, и нуждата му от собствена култура, която за мнозина е единственото, задаващо смисловите хоризонти на съществуването им .Нито един от защитниците на либералния мултикултурализъм, например, не са ценностни релативисти. Те нямат нищо общо и с пост-модернизма. Същото се отнася и за "ценностния неутралитет в политиката" - такива либерали-неутралисти като Роналд Дуоркин и Томас Нагел, например, съвсем не са релативисти - те са за "неутрална държава" в името на гарантиране правото на самоопределяне на индивида като отговорна автономна личност. Не са релативисти и техни либерални противници като Джоузеф Раз - той защитава "либерална перфекционистка (т.е. не-неутрална) държава",  отново на основата на ценности.  

Както Кимлика, така и Раз, така и редица други съвременни философи, например, защитават правото на достъп до собствена култура (т.е. мултикултурализма)  именно на базата на универсални ценности - правото на всеки свободно да избира как да живее, без да пречи на останалите да правят същото. Непознаването на теорията на мултикултурализма  е причина, вярвам, за ред напълно неоправдани критики към мултикултурализма, особено популярни напоследък и у нас.

За разлика от доста ясните текстове (макар и с много спорни тези и донякъде противоречиви аргументи), разгледани дотук, една последна критика на статията на Калин Янакиев  оставя читателя в почуда. В статията си "Доколко Европа и днес е на Калин Янакиев"  http://novilevi.org/publications/231-europe-yanakiev  Станимир Панайотов натрупва много автори, факти, теории, за да не стане накрая ясно какво точно ни казва по въпроса за свободата на изразяване. Разбираме само, че Европа никога не е била на просвещенския разум, не е и на "(християнския) разум", защото "това е не просто арогантно, то е насилническо и с това - неразумно".  Анализ на ироничната хегелианската логика  (отрича се съществуването на нещо, защото то би било "неразумно") на един заявен нехегелианец може да е забавно занимание за психоаналитик, но съвсем не помага да получим отговор на въпроса, който ни интересува - Европа е или не е на свободата на изразяване? Не ни помага да напреднем в тази сложна материя  и шеговито-закачливото заключение "Европа е на Разума дотолкова, доколкото е на Калин Янакиев: разумна в религията си и религиозна в разумността си." 

Ако трябва да дам моето заключение относно дебата дотук, то то е, че защитниците на "Европа на Христос" не са успели убедително да покажат, че тя е Европа на именно тези ценности, които са в основата на общия ни европейски дом днес - не само право на живот, но и право на свобода на съвестта и на изразяването.