Грешки на либерализма? Множествените източници на иллиберализма днес

 

Критици на либерализма от крайно лявото до крайно дясното постигат изненадващо единодушие в критиките си срещу "ексцесите" на либерализма, които захранват с аргументи възхода на политическия иллиберализъм днес.

В този откъс от по-голяма студия (която предстои да бъде публикувана в Routledge Handbook of Illiberalism) проследявам някои от тези критики. 

(PDF) Liberalism's Own Faults? The Multiple Sources of Illiberalism (excerpt from my chapter “The Ideational Core of ‘Democratic’ Illiberalism”, forthcoming in Routledge Handbook of Illiberalism, Sajó, Uitz and Holmes, eds.). Available from: https://www.researchgate.net/publication/350235949_Liberalism's_Own_Faults_The_Multiple_Sources_of_Illiberalism_excerpt_from_my_chapter_The_Ideational_Core_of_'Democratic'_Illiberalism_forthcoming_in_Routledge_Handbook_of_Illiberalism_Sajo_Uitz_and_Ho [accessed Mar 21 2021].

Image: David Parkins ©

Ценности и време - по повод "cancel"- ирането на канона

Джоузеф Раз има чудесна серия от лекции по морална философия, посветени на темата за ценностите и времето The Practice of Value. 

Дебатите за "канселиране на миналото" ми припомниха този според мен важен негов текст. В него Раз разглежда ценностите в тяхното отношение към социалните практики, които ги пораждат и поддържат. Ценностите не съществуват във вакуум - опитът ни на оценяващи същества има своите културни и социални предпоставки. 

Няма особен смисъл да прилагаме ценностите на по-късни епохи  за оценка на практики от по-ранни времена с техния неразвит (от съвременна гледна точка) понятиен апарат - хората  в  тези епохи просто не разполагат с необходимия понятиен ресурс, за да  артикулират морални чувствителности, които днес приемаме за естествени. Моралните оценки стъпват на социални и културни практики, които са дълбоко исторични, защото имат своите предпоставки в своето време. Не можем да се сърдим на тези хора, че нямат нашата морална чувствителност или че не са развили нашия понятиен апарат. Все едно да се сърдим на хората по нашите земи отпреди 2 века, че не са говорили като нас...

Но, и това е интересното според мен в тезата на Раз, съвременните нам култури, които отказват да елиминират човеконенавистни практики, могат основателно да бъдат критикувани. Те ВЕЧЕ разполагат с всички необходими ресурси - развит понятиен апарат,  който могат да приемат, убедителни аргументи защо тези практики са човеконенавистни, които са напълно в състояние да оценят. Разполагат и с необходимите ресурси за изкореняването на такива практики, когато приемат, че те са осъдителни  Без убедителни аргументи в защита на тези практики, позицията им на отстояване на тези практики  е неудържима. Нативистите може и да се възторгват от подобни "аргументи"  - "може да са нехуманни, но са си НАШИ, и затова няма да ги предадем!" - но ако искат да печелят битки с аргументи (а не с черешови топчета и кремъклийки, колкото и умилни чувства да пораждат подобни методи за водене на борба), трябва да извадят по-убедителни доводи в тяхна подкрепа от "харесваме си ги, щото са си НАШИ".

 

Със сигурност, обаче, можем да осъдим използването като аргумент за запазване на морално осъдителни съвременни социални практики (като подчинението и насилието над жени) тезите на класици, които са приемали и оправдавали подобни практики като норма за тяхното време. Нормите не са нито вечни, нито аисторични. 

Когато имаме добри аргументи защо подчинението и насилието над жени, например, са човеконенавистни практики, това какво са казали Аристотел, Кант,  Оскар Уайлд .....по темата има само антикварна стойност на любопитен детайл от едни отминали времена.  

Т.е. Раз настоява, че има значима от морална гледна точка асиметрия в отношението ни към позициите на самите класици, и тези на техните съвременни епигони, които използват безспорната значимост на думите и делата на класиците (постиженията им обикновено са в сфери, които само отчасти се припокриват със сферата на моралните ценности), за да легитимират овековечаването на  нехуманни ценности и практики от миналото.

Подобно селективно отношение към ценностите, проповядвани от "класиците",  не е равнозначно на "cancel"-иране на техните говорители - на самите класици и техните велики постижения. Това, което то изисква, е поставяне на оценъчните им твърдения в социалния и културен контекст на тяхното време,  без тези ценностни твърдения да бъдат универсализирани като валидни за всички последващи ги във времето епохи и култури. 

В "ДЕНЯТ с В.Дремджиев" 3 февруари 2021

https://www.dnevnik.bg/video/deniat_s_veselin_dremdjiev/2021/02/04/4171162_ruja_smilova_nervnostta_na_rejima_na_putin_shte/

Президентът опитва да преформатира изборния дебат: интервю за БНР - Пловдив

https://bnr.bg/plovdiv/post/101414759/prezidentat-opitva-da-preformatira-debata-za-izborite

Заявката на президента Радев за втори мандат  прави опит да промени начина, по който се представя в медиите битката за парламентарни избори, заяви Ружа Смилова, политолог и  програмен директор на Центъра по либерални стратегии.

Управляващите от ГЕРБ се опитват да представят битката за парламентарните избори  основно като битка между БСП и ГЕРБ, и това е изгодно за тях, защото те и в момента са първа политическа сила според последни  социологически проучвания.  

Това, което Радев се опитва да промени, е да представи тази битка като „за“ и „против“ модела на  корумпирано управление 10 години на Борисов.

Според политолога, с  този ход Радев, който е с висок райтинг – над 50 % одобрение, срещу 50 процента неодобрение за Борисов, прави ясно позициониране, че няма да чака други политически играчи да заемат пространството и да определят основната линия. Един успешен президент, като Радев е закономерно да се кандидатира за втори мандат.

Радев  опитва да преформатира дебата, не две партии една срещу друга, а концепция за обновяване на България, завръщането на държавата на гражданите.

В Култура.БГ, 16.09.2020

https://bnt.bg/news/novi-kriterii-na-nagradite-oskar-i-politicheskata-namesa-v270696-282298news.html

По повод Позицията на Ватикана срещу "джендър теорията"

Уилям Блейк, Създаването на Ева

Ватиканът (Конгрегацията за католическо образование) публикува указания за католически училища и католици - преподаватели, родители, ученици - в светски училища, озаглавен "Мъж и жена ги създаде" http://www.educatio.va/content/dam/cec/Documenti/19_0997_INGLESE.pdf. В документа е подложена на критика т.нар. "джендър теория" (тезата, че индивидите напълно свободно избират своя 'gender' [социална роля на пола]). Тази теория е обявена за заплаха за семейството и природно-обусловените разлики между мъжа и жената, които според този документ са и една от основите на човешкото достойнство. Подзаглавието на документа е "Към диалог по въпроса за джендър теорията в образованието". Насочен е към "the educational community involved in Catholic schools, and for all who, animated by the Christian vision of life, work in other types of school." Някои мисли по повод документа: 1. Позициите на Ватикана имат огромен авторитет и често са възприемани като задължителни за вярващите католици. Такива документи, обаче, не могат да бъдат основа за политики в светски държави, чиито граждани могат и да не са вярващи католици - дори и когато такива са мнозинството от гражданите. Позициите на несъгласни с подобни позиции малцинства (дори и когато са малцинства!) са не по-маловажни - особено когато става дума за определяне обхвата и съдържанието на правата на непопулярни малцинства. 2. Документът разграничава крайни форми на джендър теорията (тезата за радикална откъснатост на социалните роли на пола от биологичния пол), и джендър изследвания - "other work on gender has been carried out which tries instead to achieve a deeper understanding of the ways in which sexual difference between men and women is lived out in a variety of cultures. It is in relation to this type of research than we should be open to listen, to reason and to propose." 3. Макар да отхвърля джендър теорията в крайната й идеологическа форма, Ватиканът предлага диалог с научни среди, които изследват културните и други специфики на пола.

4. Няма сериозен учен, който да твърди, че джендър-идентичността е въпрос на личен избор или прищявка. Дори и да има теоретици, които се заиграват с подобни идеи, утвърдените практики по отношение на трансджендър и интерсекс хората не стъпват на такива радикални (и непотвърдени научно) идеи.
Т.е. критиците на т.нар. "джендър идеология" (включително Ватиканът в тази своя позиция) атакуват карикатура. С подобни подмени се опорочава обществения дебат: ЛГБТ общността не се борят за правото да сменят джендър идентичността като носна кърпичка - а за уважение към социалната роля на пола, с която в процеса на порастване осъзнават, че дълбоко се идентифицират. С подобна подмяна на тезите на хората, с които спорят, Ватиканът подрива възможността за смислени диалог, към който иначе съвсем разумно призовава.
5. В документа се говори за "криза в образованието" заради опита на джендър идеологията “to assert themselves as absolute and unquestionable, even dictating how children should be raised" (папа Франциск, Amorе Letitia). Отново - може и да има криза в образованието, но тя не се дължи на подобни опити за налагане на "джендър идеология" - дори и да има единични подобни случаи, те не определят състоянието на образователните системи, нито могат да допринесат за "криза" в тях. 6. Отхвърляйки "джендър идеологията", препоръчва на католическите училища и католици - преподаващи, родители и др., и в други училища - сексуалното образовение в тях да подчертава, че социалните роли на двата пола са биологично обусловени, както и че бинарното разбиране за половете е единствено вярното. 7. Изключва запознаването на децата в католическите училища с позиции, произтичащи от "джендър теорията". Абсолютната истина по въпроса е откровена в Библията, и място за диалог по това няма.
Не виждам особен проблем тук - ако пращаш детето си в католическо училище, вероятно си склонен да приемеш, че и нещата, които то ще изучава в това училище, са в съгласие с доктрините на Католическата църква. Все пак е донякъде озадачаващо как настояващите за диалог и толерантост към възгледите им не допускат подобен диалог и толерантност с възгледи, които Църквата отрича. Особено озадачаваща е тази позиция предвид и факта, че има вярващи католици, които са интерсекс и тренсджендър. Затърбване на болките и проблемите на тези хора (а те са огромни - те по-често страдат от депресия и склонност към самоубийства, например) в името на истината, че "Мъж и жена ги създаде", може и да е в съответствие с изразената в този документ католическа доктрина, но не изглежда много християнско - Бог обича всичките си чеда. 8. Не е ясно обаче какво следва от тази позиция за светските училища - и там ли трябва да е забранено на децата да се казва каквото и да било за съществуването на хора с различна от общоразпространената джендър-идентичност? А ако в класа има дете с обективно неопределен пол (intersex са средно 1/1500-2000 живородени деца)- трябва ли да се признае, че то съществува? По този въпрос Църквата мълчи. 9. Огромна е опасността тази позиция да бъде използвана за атака срещу всякакви сексуални малцинства - не само срещу тези, които изповядват крайни форми на джендър теория. В медиите рядко се правят тънки разграничения - и атаката от високо място (каквото безспорно е Ватикана) срещу една определена идеология обикновено се разраства като бушуващ горски пожар срещу всички, които в колективното въображение (оправдано или не) по някакъв начин се свързват с нея. 10. Решението на Българския конституционен съд от 2018г. да обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна е пример за подобни опасности. Съдът възприе една идеологически мотивирана позиция ("прочитайки" в Конституцията, че половете са бинарни) и обяви Истанбулската конвения за противоконституционна. Конвенцията е документ, базиран и на джендър изследвания, в който няма утвърждаване на т.нар. "джендър идеология" (нито се оспорва бинарността на половете) - а единствено признаване на обективния факт за съществуването на хора с джендър дисфория и настояване, че и те, както всички останали жертви на базирано на пола насилие, следва да бъдат защитени от такова насилие. Според мнозинството в Съда, излиза от това решение, светската ни държава е християнска република, ръководена от записаното в Библията. 12. Друг пример са атаките срещу т.н. "джендър идеология", които лавинообразно прерастнаха в атаки срещу всякакви проекти и програми, които включват в името си неутралния термин "джендър" - дори когато те нямат нищо общо с "джендър идеология" - като проекти за равенство на половете, за превенция и подкрепа на жени - жертви на насилие, и т.н. Документът на Ватикана вероятно ще бъде използван за по-нататъшно легитимиране на такива атаки.

И няколко реакции по повод Документа - от ЛГБТ групи в рамките на католическата църква 1. Francis De Bernardo от New Ways Ministry (група в рамките на католическата църква, която защитава правата на вярващи ЛГБТ католици и работи за сближаване позициите на Църквата и ЛГБТ общностите) https://www.newwaysministry.org/2019/06/10/new-ways-ministry-responds-to-new-vatican-document-on-gender-identity/ 2. Отец James Martin (в Twitter) "Breaking: Vatican document takes aim at "gender theory." It rightly calls for "dialogue" and "listening," but sets aside the real-life experiences of LGBT people. Sadly, it will be used as a cudgel against transgender people, and an excuse to argue that they shouldn't even exist. и тук https://www.americamagazine.org/faith/2018/03/07/spiritual-insights-lgbt-catholics-0

Въпросът не е "дали", а "какви политики на признаване?"

(Granger Collection, New York)

За позицията, защитена в този пост, взимам повод от едно много интересно интервю на Митко Вацов  в "Медиапул" от 19 октомври. В  него той прокарва разграничение между толериране и признаване и защитава тезата, че в съвременните общества трябва да се ограничим само до "толериране" на различните, не и до "признаване" правото им на собствена идентичност и култура ( Margalit & Halbertal 1994). 

Основното ми възражение срещу тезата на Вацов е, че за да демонстрираш равно уважение към всеки член на твоето общество, включително на представителя на етническо или друго малцинство, не е достатъчно, както той твърди, единствено да го "толерираш" - да го оставиш да върши каквото си иска в своето "частно пространство", стига с това той да не вреди на околните.  Според мен гражданите от малцинствата не по-малко от тези в мнозинството имат нужда от публично практикуване ("признаване") на своята култура, език, социални практики - и културата им трябва да бъде призната, стига културните практики (били те малцинствени или на мнозинството) да не вредят на околните. Непризнаването на това право на култура на малцинствата - и признаването му само на мнозинството - не е нищо друго, освен културна дискриминация и налагане на културна хегемония. 

Толерантност към това какво човек върши в частното си пространство съвсем не е достатъчна за равно третиране на всички - необходимо е и признаване на правото на култура - стига това право на култура да не вреди на останалите хора да практикуват своята култура - защото и те също имат право на своя култура.

Тази моя позиция съвсем не значи, че не приемам наличието на разлика между толериране и признаване  - точно обратното. Разлика има, и тя е значима - както дескриптивно, така и нормативно. Тук оспорвам начина, по който Митко Вацов прокарва тази разлика , както и морално-политическите импликации от подобно прокарване на разграничението. 

Първо, забележете, че толерирането дори и при Лок, на когото Митко се позовава, за да отграничи толерирането от признаване и преференциално да защити първото, има и ПУБЛИЧНИ измерения. 

Лок, например, не забранява публичното практикуване на религия.  Напротив - той категорично се обявява в защита на правото на вярващите публично да практикуват собствената си религия - единственото ограничение касае как точно се практикува публично религията.  Това ограничение изисква публичното практикуване на религия да не заплашва така наречените от Лок "граждански интереси" на останалите членове на обществото -  т.е. да не е заплаха за правата им (и отново -  тези права имат не само частно, но и публично проявление). 

Накратко, прокарването на разликата толерантност-признаване като съвпадаща с разграничението частно-публично, не е коректно. 

Второ, импликациите на така направеното разграничение са недопустими от морална гледна точка. От казаното от Митко Вацов следва, че малцинствата ще могат да практикуват своя език, религия и изобщо - своята култура - само в частното си пространство. Това е равнозначно на отнемането на тези малцинства на правото на своя култура -  всяка култура има и публични аспекти и практикуването й изиква излизане от частното и навлизане в публичното пространство. Нали не искаме да кажем, че на българските турци трябва да им се забрани да празнуват публично своите религиозни празници, да им се забрани да говорят на публични места своя език, както направихме по време на позорния "Възродителен процес"?!  

Трето, Митко е прав да подчертае, че политиките на признаване в мултикултуралистката парадигма включват много по-големи претенции към държавата и мнозинството за това активно да подпомагат - ако е необходимо и със специални програми - поддържането на културата на малцинствата. 

И именно тук започва всъщност спора по същество: 

Трябва ли от мнозинството и държавата да се изисква да заделят публични ресурси за поддържане на културите на малцинствата? Митко защитава позицията, че подобни политики са се оказали контрапродуктивни - довели са до капсулиране на малцинства, и до нарастване на негативното отношение на мнозинствата към тях.  Много може да се спори по въпроса дали точно прокарването на мултикултурни политики - или, обратно, отказът такива да бъдат систематично прилагани - са довели до капсулиране и гетоизиране на някои малцинства в редица западни общества.  Това е въпрос на емпирично изследване, каквито са правени.  Важното в случая е  - твърдения за контрапродуктивност на мултикултуралистките политики следва да се подкрепят с резултати от емпирични научни изследвания, а не с изказвания на  политици, които с подобни изказвания могат да преследват едни или други свои политически цели. 

Моята позиция  по теоретичния въпрос дали държавата трябва да се ангажира с политики по признаване на различните е, че трябва. Това е така, защото членовете на малцинствата са граждани с равни права, които също плащат данъци - от това следва, че публични ресурси трябва да се заделят за поддържане и на тяхната култура, а не само за поддържане културата на мнозинството (ясно е, че въпреки клетвите за "неутралност", всички западни държави в момента така или иначе поддържат културата на мнозинствата в тях). 

Съвсем отделен, и много важен  въпрос, е как трябва да се отнася държавата към аспекти на културата на малцинствата, които влизат в конфликт с културата на мнозинството и отричат централни нейни аспекти. Тук решението на Ролс от неговия "политически либерализъм" е според мен стъпка в правилната посока - за да може едно плуралистично общество (каквито са повечето западни общества) да живее цивилизовано и стабилно, е необходим минимален консенсус на цялото общество около принципи, които да правят живота в това общество приличен за всички в него - да позволява на всеки да преследва свои концепции за добър живот, стига това да не пречи на останалите да правят същото. Ако искате, можете да наречете това някаква форма на толерантност, но тази форма включва признаването на представителите на различни малцинства за еднакво значими членове на обществото, които имат равно право на свои концепции за добър живот - които по необходимост включват и публични елементи на практикуване на своя религия, език и други социални практики. Подобно е и решението, което Уил Кимлика дава в своя "либерален мултикултурализъм", който внимателно избягва крайностите на комунитаристкия мултикултурализъм, защитаван от Чарлз Тейлър.

В крайна сметка спорът е за това: какво изисква равното гражданство - какви права включва, и дали правото на култура - дори и да си от малцинство - трябва да е част от защитените права на всички граждани в едно цивилизовано общество, третиращо гражданите си като равни. Според мен е недопустимо само членовете на мнозинствата да имат такова право - ако е само за тях, това е културна привилегия - хегемония - която нарушава принципа на равно гражданство. Затова според мен отговорът на този въпрос е категорично "да". 

Изключването от сферата на защитените права на правото на култура за всички - както представители на мнозинството, така и на малцинствата, каквото изключване бихме имали в една много "изтънена", чисто негативна концепция за гражданин с единствено негативни права на невмешателство, каквато изглежда Вацов защитава,  е нормативно недопустимо. 

То е и дескриптивно неадекватно поради простия факт, че мнозинствата de facto се радват на достъп до своя култура, която се ползва с цялата подкрепа на държавата. Не е необходимо да правя преглед на образователните и културни политики във всяка една национална държава наоколо, за да демонстрирам това. Съвсем отделен - и много важен въпрос е - какво правим, за да не допускаме подобна дискриминация, отнемаща им правото на собствена култура - какви политики биха могли най-добре да работят, за да не са контрапродуктивни. Тук на помощ идват емпиричните изследвания - те дават ценна информация за това кои политики на признаване  при какви условия сработват, кои се провалят и защо, и т.н...  

Но нормативният въпрос - трябва ли да бъде защитено правото на всички граждани на достъп до своя култура - има своя категоричен отговор  и той е "Да!". Този отговор е независим от отговора на емпиричния въпрос за това кои са по-малко или по-добре работещите политики на "признаване". 

Затова въпросът, който стои пред нас днес, не е "дали политики на признаване?" , а "какви политики на признаване?". 

Kymlicka, Will (1989), Liberalism, Community, and Culture, Oxford: Oxford University Press.

Kymlicka, Will (1995), Multicultural Citizenship: A Liberal Theory of Minority Rights, Oxford: Oxford University Press.

Margalit, Avishai and Moshe Halbertal (1994) 'Liberalism and the Right to Culture', Social Research, Vol. 61, No. 3

Rawls, John (1993) Political Liberalism

Raz, Joseph (1998) Multiculturalism, in Ratio Juris. Vol. 11 No. 3 September 1998 

Taylor, C. (1992) “The Politics of Recognition,” in Multiculturalism: Examining the Politics of Recognition, A. Gutmann (ed.), Princeton: Princeton University Press.