Основната теза, която развих в дебата на в. Капитал "Оправдано ли е ограничаването на личните свободи в ЕС в името на сигурността?"
http://www.capital.bg/interaktiv/debati/57_opravdano_li_e_ogranichavaneto_na_lichnite_svobodi_v/2684238_opravdano_li_e_ogranichavaneto_na_lichnite_svobodi_v/#
Изборът "Свобода или сигурност?" е до голяма степен подвеждащ. Това е така, защото не можем да се радваме на свободата си без някакво задоволително ниво на сигурност, което да ни позволява да упражняваме свободата си смислено. Свобода в постоянен страх (че тя, или животът, или собствеността ни, ще ни бъдат отнети) може би е възможна, но надали е особена ценност. Такава е позицията на мислители на Новото време като Хобс и Лок. Според тях хората доброволно биха се отказали от част от естествената си свобода, за да могат, обвързани от един обществен договор с други, по подобен начин отказали се от част от естествената си свобода, да живеят в общност, където да се радват на гарантиран от договорената помежду им държава пакет от основни права и граждански свободи. Този пакет включва като минимум правото на живот, свобода и собственост, но и свобода на мисълта и изразяването, правото да не бъдеш измъчван, правото на неприкосновеност на личния живот, и т.н.
Но ако е вярно, че без минимална сигурност не можем да се радваме на смислена свобода, можем ли да заключим (като мнозина днес, година след атентатите в Париж), че в извънредни ситуации на заплаха за западните либерални общества е не само допустимо, но и задължително гражданските свободи да бъдат ограничавани в името на по-голямата ни сигурност. Твърди се, че балансът между свобода и сигурност е нарушен вследствие на постоянната терористична заплаха, в която живеем днес. Също така се твърди, че за да се възстанови този баланс в новата ситуация на тотална несигурност, относителната тежест на сигурността неминуемо трябва да нарасне за сметка на съответно ограничаване на свободите.
Според мен този образ на търсене на нов баланс между свобода и сигурност дава погрешна картина както на ситуацията, в която се намираме, така и на необходимите за преодоляването й решения.
Но да започнем от основите. Част от свободите, за които днес се иска ограничаване, спадат към т.нар. "неотчуждаеми" права - понятие, което Джеферсън използва в Декларацията за независимостта, и което по-късно намира своята конкретизация в Била за правата. Идеята зад това понятие е за гарантиращ неприкосновеност на личността пакет от основни човешки права и граждански свободи, които никакви съображения за общо благо - било добруването на другите, било "повече сигурност" за всички, или някакви други обществено полезни цели, не бива да подриват. Тези права и свободи са своеfбразна "собственост" (по израза на Джон Лок) на индивида, поверена му от неговия Създател, която никой - мнозинството, цялото общество или държавата, дори самият индивид, няма правото да отнема. Аргументите за неотчуждаемостта на тези права (за този "фетишизъм на правата", както го наричат критиците) са разнообразни: за едни те просто са ни дарени от Създателя, за други те са секуларни по своя статут гаранти за равното уважение към достойнството, което дължим на всяко човешко същество.
Вече можем да се върнем и към конкретната ни тема - допустимо ли е ограничаване на основни свободи с подобен висок статут в името на повече сигурност? Обикновено такова ограничаване се оправдава с необходимостта да бъдем защитени от вътрешни или външни врагове, които заплашват устоите на обществото ни, включително правата и свободите ни. Моят отговор на подобни предложения е категорично отрицателен - без адекватен по обхвата си пакет от индивидуални права и свободи, няма да имаме и така желаната от всички ни сигурност.
В моменти на масова паника политиците преживяват своя звезден миг - те влизат в ролята на спасители на своите нации. За изпълнение на спасителните си мисии те често твърдят, че се нуждаят от допълнителни правомощия и пледират за ограничаване на гражданските свободи и въвеждане на полицейски мерки, насочени към обикновените граждани - следене в интернет, масово наблюдение на лична кореспонденция, достъп на държавата до кодирани данни и т.н. Аргументите за извънредните мерки са, че те са им необходими, защото либералната държавата не разполага с необходимия й ресурс да противодейства на терористични заплахи най-вече заради високите нива на защита на личните свободи, на които се радват гражданите там. Всъщност, съвсем не е самоочевидно, че службите за сигурност не разполагат с достатъчен ресурс за борба с тероризма. Обикновено се приема, че провалите на службите за сигурност да предотвратят редица терористични актове (на два пъти в Париж само за изминалата година) говорят сами за себе си - не им достига ресурс. Поради явния недостиг на ресурс, такъв трябва да им се налее, дори това да е за сметка на други легитимни цели, за сметка на други ценности - като ограничаване на основни свободи, например. Голямата добра цел - повече сигурност, продължават защитниците на извънредните мерки, добре научили своя Макиавели, оправдава средствата. Всички средства.
Масовата психоза оправдава временни провали в разсъдъчната способност, но в период на отрезвяване следва да се запитаме - дали описаната картина на нарушен баланс между свобода и сигурност е наистина вярна? Дали провалът на службите да предотвратят терористичните атаки действително показва обективно недостатъчен ресурс и наличие на "прекомерни граждански свободи", както твърдят самите служби в желанието си да се оневинят за своите провали, или по-скоро е свидетелство за дефекти в работата на службите, които наливането на допълнителен ресурс и ограничаването на свободи само допълнително биха задълбочили? Няма как тук да не видим аналогията с българската прокуратура: в отговор на призивите за реформи и ограничаване на своеволната й власт с цел ефективна борба с корупцията и организираната престъпност, ръководителите й искат още правомощия и власт, защото според тях прокуратурата не разполагала с достатъчно адекватни инструменти в тази борба. За всички е ясно, обаче, че даването на повече правомощия на прокуратурата няма как да разреши проблемите й, защото те отчасти се дължат именно на прекомерните й правомощия. По същия начин, съвсем не е ясно дали даването на повече правомощия на силите на реда (ако допуснем, че провалите им се дължат на недостиг) ще произведе повече сигурност, или, напротив, ще доведе до повече злоупотреби с власт и по-голяма несигурност на гражданите.
Даването на повече правомощия и ограничаването на повече индивидуални свободи в името на сигурността ни не би било адекватно решение на проблема: дълбоко спорно е, че такива мерки действително биха довели като резултат до повече сигурност. В моралната философия е добре известен основният проблем с консеквенциализма (Макиавели, с тезата му "Добрата цел оправдава всички средства", е един от първите и най-ярките му представители), т.е. с тезата, че правилността на действието се определя изцяло от резултатите от това действие. Проблемът е, че консеквенциализмът изисква да знаем какви ще бъдат резултатите от действието (защото те единствени определят неговата правилност), но често това знание не ни е достъпно тогава, когато то ни е най-необходимо - когато трябва да решим как да действаме. Затова действия, предприети като правилни - с очакване за положителни резултати, нерядко се оказват контра-продуктивни, и могат да произведат катастрофи. Пътят към ада, казват критиците на консеквенциализма, е постлан с добри намерения.
По подобен начин няма гаранции, че ограничаването на основни свободи с очакван от това резултат - повишена сигурност, няма да доведе до точно обратното. Не е необходимо да си пристрастен любител на анти-утопиите, за да си представим кошмара на една полицейска държава, постоянно наблюдаваща гражданите си. Действително ли бихме били по-сигурни в държава, където властите произволно, без съдебна оторизация, могат да задържат всеки, да се ровят в комуникацията му, да проникват в дома му, дори и да е вярно, че в такава държава вероятността от терористична атака е с (неизвестен) процент по-ниска от тази в една правова държава, гарантираща адекватен пакет от основни свободи на гражданите си?
Неслучайно една от основните свободи, защитавана от редица конституции, е правото на сигурност, дефинирана именно като свобода от произволна употреба на сила от страна на държавата. Защото държавата може да употребява универсалния си инструмент - властта - както, за да ни защитава от външни и вътрешни заплахи, така и да злоупотребява с нея, като я използва срещу нас. Не е необходимо да пътуваме далеч в миналото, за да намерим множество примери за злоупотреби на службите за сигурност с повече власт, поискана в името на повече сигурност и впоследствие използвана в ущърб на интересите на гражданите. Силите на реда многократно са били използвани срещу мирно протестиращи граждани под претекст, че те са заплаха за националната сигурност. Каква е гаранцията, че едни евентуални допълнителни правомощия няма да бъдат използвани отново срещу собствените граждани? Защото колкото по-неограничена (макар и в името на по-голямата ни сигурност) е една власт, толкова по-голямо е и изкушението за злоупотреби с нея. Затова, основен гарант за по-голямата ни сигурност както по отношение на трети лица, така и по отношение на държавата, са именно конституционно гарантираните ни свободи. Да се отказваме доброволно от тях в името на някаква бленувана по-голяма сигурност изглежда неразумно и неоправдано.
Моят отговор на позицията на опонента ми Момчил Дойчев, както и на експертната позиция на Валери Рачев:
Въпросът, който дебатираме, е дали е оправдано ограничаването на личните свободи в ЕС в името на сигурността. Признавайки, че е необходимо адекватно ниво на сигурност за ефективното упражняване на конституционно гарантираните ни основни свободи, аз аргументирах позицията, че едно по-нататъшно ограничаване на свободите ни не само не е необходимо за по-ефективното гарантиране на сигурността и основните ни свободи, но и най-вероятно би допълнително заплашило и двете. Затова такова ограничаване на основните свободи е неоправдано.
Доцент Дойчев защитава обратната теза, като подчертава взаимозависимостта на свобода и сигурност. Той говори за необходимостта, за да бъдат гарантирани свободите ни, да ни се осигури по-голяма сигурност, което пък, от своя страна, може да изисква (вероятно временно – макар това дали става дума за временно или постоянно ограничаване да не е експлицитно посочено в аргумента му) ограничаване на същите тези свободи.
Признавайки, че в даването на допълнителни правомощия на държавата и ограничаване на основните свободи на гражданите има сериозни рискове, доц. Дойчев предлага и своето решение: " създаване на институции на т.нар. контрадемокрация .....граждански недържавни институции, включително в сферата на сигурността, ....създаване на паралелно гражданско обвинение, ....[и] неправителствена организация, гарантираща обществената безопасност от държавен произвол."
На пръв поглед едно такова решение изглежда атрактивно – не е ли наистина най-добре гражданите сами да упражняват надзор над разполагащите с огромни правомощия институции на сигурността, като по този начин гарантират, че тези институции няма да злоупотребяват с тях? Нека забележим, обаче, и огромните рискове, съпътстващи едно подобно решение: вероятността такива неправителствени групи за натиск да се мобилизират в защита правата на непопулярни малцинства или индивиди е нищожна (особено в страна като нашата, където уважението към права на малцинства и непопулярни индивиди съвсем не е популярна кауза), докато опасността те допълнително да мобилизират репресивните институциите за разправа с такива неудобни малцинства или неудобни индивиди е огромна. Ефектът от подобна мярка би бил допълнително гарантиране свободите на мнозинствата за сметка пълно погазване правата на малцинства и непопулярни индивиди. Не на последно място – каква е легитимността на една виджиланте група да се произнася по въпроси дали са или не са накърнени правата ни от едно или друго действие на държавните институции? Основните права и свободи не може да бъдат гарантирани "на парче" и по усмотрение на една или друга група за натиск. Защитата им е конституционно вменена, основна задача на либерално-демократичната държавата, при провала в която тя губи поне отчасти своята легитимност. Тази легитимност не може да бъде възстановена чрез инструментите на "контра-демокрацията" - които, както сам Пиер Розанвалон подчертава, са реактивни проявления на"негативния суверенитет", способни единствено да де-легитимират даден проект, но никога сами да легитимират друг. Нека напомня също така, че когато основните права и свободи не са равно гарантирани на всички, те се превръщат в привилегии. Проблемът с правата като привилегии е: никак не можем да бъдем сигурни, че винаги ще попадаме в групата на привилегированите. Правовата държава гарантира равни права и равенство пред закона. Полицейската държава, пък била тя смекчавана с избирателните инструменти на "контра-демокрацията", гарантира не права на всички, а привилегии за малцина.
Г-н Валери Рачев настоява за един изцяло нов подход към дискутираната тема, който да се фокусира върху проблемите на националната сигурност. Дори и да се съгласим, че една такава промяна на фокуса е плодотворна за настоящата дискусия, за мен остава неизяснен въпросът, който бяхме призовани да дискутираме -а именно дали е или не е оправдано ограничаването на личните свободи в името на националната сигурност, все едно че този въпрос изобщо не стои. Без никакво съмнение гарантирането на националната сигурност е важно, и приносът на г-н Рачев в дебата по тази тема е значим , но тази важна цел не отменя въпроса дали в нейно име е допустимо да се ограничават конституционно гарантираните ни свободи. Отговорът, който Макиавели дава, въвеждайки в "Принцът" понятието "държавен интерес" ("национална сигурност" се концептуализира в термините именно на "защита на държавните интереси") е, че в тяхно име, за голямата цел на националната сигурност, е допустимо използването на всякакви средства – не просто ограничаването на лични свободи и права, но дори и потъпкване на базови морални норми. Един подобен "реалистки" подход към нашата тема възприема за основна единица на анализ държавата: в него индивидите, с техните интереси, права и свободи напълно изчезват.
Доколкото, обаче, е очевидно, че държавите съществуват заради своите граждани, заради защитата на техните интереси, защитата на държавните интереси не може да бъде напълно нечувствителна по отношение ефекта от тази защита върху самите граждани, техните интереси, права и основни свободи. Затова въпросът за това допустимо ли е ограничаването на основни свободи в името на повече(национална) сигурност, не може да не бъде централен въпрос. Въпрос, на който е наложително да бъде даден ясен и категоричен отговор.
Целият дебат можете да проследите тук:
