По повод книгата на Ивайло Динев „Наш ред е!”,
издателство „Изток-Запад”, София 2014г.
I.
Въведение
Ще започна с няколко думи за Окупацията и моята оценка за
значението й. Според мен тя бе едно
наистина много значимо събитие, въвлякло на моменти хиляди студенти, с което поколението на
Прехода дава заявка за активно участие в
обществено-политическите процеси. То показа, че у нас има активни млади хора, за
които борбата с проблемите на обществото ни са лична кауза, дори може би съдба,
за която са готови да жертват не просто време и удобство, а здраве, име, дори
чест. Беше недвусмислено демонстрирано,
че не просто на младите „им пука”, за разлика от редица представители на
управляващия политически елит, но и че вярват, че от тях нещо зависи, че могат
да променят своя свят, а не да бягат в друг. Тази демонстрирана ангажираност на
студентите с общите ни проблеми, беше и основната причина над 600 преподаватели
да ги подкрепим. Ако имаше една философия на нашата подкрепа, то тя беше – да
помагаме, без да се месим в решенията на студентите. На моменти отделни наши
представители сме заявявали
безрезервната си и безусловна подкрепа –
което беше по-късно оценено като грешка и тази подкрепа беше оттеглена от някои
колеги – най-вече след инцидента с пияните професори. Подкрепата ни беше поставена и на сериозни
изпитания поради честата невъзможност да разберем как точно можем да помогнем,
поради затруднената координация и дори комуникация с доста аморфните според нас
организационни структури, разнопосочните сигнали, които достигаха до нас и т.н.
Значимостта на това историческо събитие натоварва с особено отговорност както
участниците в него, така и нагърбилите се да го опишат.
Книгата на Ивайло е първият систематичен опит за подобен разказ-осмисляне, тя е и покана към други
преки участници в събитията да дадат своя прочит- осмисляне. Само така ще
имаме една по-пълна и по-подредена
картина на случилото се и неговото значение, а не пъзел, от който са загубени
важни сегменти. Една книга не стига –
явлението е многопластово, отразява различни тенденции в обществото ни и в
поколението, чийто обществено-политически прощъпалник бе окупацията.
В същото време
даването на описания-осмисляне на това многопластово явление е огромна отговорност – към останалите над
хиляда участници, загърбили времето си, удобството, рискували не малко, за да
се включат. Отговорност е и към хората, индиректно въвлечени в събитията както като
даващи материална и логистична подкрепа, така и използващи обществения си
авторитет да легитимират това колективно действие. Това е и огромна отговорност
към по-широката общественост, която с надежда и упование подкрепяше исканията
на протестиращите студенти. С една дума – отговорността на разказвача (особено
когато той е ключова фигура в разгръщането на събитията - често държана
отговорна за тях) е огромна.
II.
Тезата на книгата
Какво представлява
книгата? На пръв поглед тя изглежда просто един личен разказ
- написана е от 1 л. ед.ч. Въпреки, че е представяна като личен разказ
(проф. Близнашки, ако не се лъжа, я определи така, като такъв личен разказ я
представя и авторът й), този личен разказ започва едва от втората глава, по
Вазовски озаглавена „Една октомврийска нощ“ … Както заглавието на книгата – „Наш ред е“,
така и встъпителната глава, посветена на „Автономизма на окупация“ разкриват значително по-амбициозната задача,
която си е поставил Ивайло. Тази задача
според мен е опит за рефлективно осмисляне на студентското движение на
Ранобудните, опит да му се придаде стройна структура и смисъл.
Т.е. книгата според мен се стреми да бъде нещо повече от един личен разказ за
събитията (самият Ивайло в книгата често неусетно преминава от първо лице единствено
число в първо лице множествено число, а някои събития – като решението за
падането на опълната окупация, например, са описани като от страничен
наблюдател, не участвал в разгръщането им). Тя според мен е опит за една ex post facto осмисляне на събитията. Този опит за рационализиране на събитията е напълно
естествен – в него нямо нищо, което би трябвало да ни тревожи, напротив. Спонтанно, бурно развиващи се събития често
разкриват смисъла си едва ex post facto,
когато в резултатите им кристализират различните тенденции, които са течали едновременно
по различни канали в тях. Но в тази похвална
амбиция за придаване на единен смисъл на едно многопластово явление според мен може да бъде открит и първия
недостатък на книгатал Той се състои в опита едно доста разнолико явление,
каквото според мен ( а и според редица участници в него, с които съм
разговаряла) беше движението на Ранобудните, и осъществената от тях окупация на
СУ и други Университети, да бъде представено като монолитно и идеологически хомогенно,
с единно послание и цели явление.
Заявката на Ивайло е
ясно формулирана:
“Окупацията бе разрез на времето. Извънредно историческо събитие за
страната ни, което няма еталон (аналог?)у нас. Събитие, което по собствени
институции и идеология може да бъде сравнявано единствено с глобалните протести
срещу елитите ... и движенията за по-пряка демокрация“ .
III.
Как
се справя авторът в осъществяването на тази заявка за осмисляне?
1. „разрез“ на времето и Автономизъм
Опитът за рефлексия е едно много похвално начинание .
А. За да бъде адекватна, такава рефлексия следва да бъде разгърната на фона на един по-детайлен анализ на сложната
обществено-политическа ситуация в страната по това време. За съжаление след
първоначалната заявка за задълбочена
рефлексия, получаваме твърде малко
анализ на средата, на ситуацията, което често води до това разказът да
се развива като че във вакуум.
Ивайло на няколко пъти сам признава в книгата си: поради това, че студентите са въвлечени в изграждане
на своя република, те като че не виждат какво се случва покрай тях, извън
стените на Цитаделата. Това усещане за „вакуум“
ме преследваше до края на книгата. Четящият остава с печатление, че окупацията на Ректората, продължила 23 дни,
можеше да се случи по всяко време, във всяко пространство. Според мен това
очевидно не е така – извън контекста на и без подкрепата на едно, макар и
отслабнало по сила, но все пак масово анти-правителствено протестно движение,
Окупацията просто не би могла да се случи. Времето и мястото имат значение, те
моделират събитията, придавайки поне отчести уникалният им исторически
смисъл.
Б. Причините за този вакуум при описанието на външната
ситуация не са случайно стечение на обстоятелства. Те според мен са тясно
свързани с идеологическата конструкция
„автономизъм“ . Тази конструкция е
използвана от Ивайло не просто като обяснителен модел, придаващ красиво
единство и завършеност на неговия
разказ. Тази конструкция е повече от обяснителен модел – тя има
„онтологически“ претенции – че светът е такъв, какъвто моделът го описва,
а не е просто един от многото
обяснителни модели на един разнолик свят. Този модел е тип ex post facto рационализация с „онтологични“
претенции. В нея трябва да се напъха не просто разказа за, но и самата реалност
- самия „разнолик свят на окупацията .“
В картината за „автономната студентска република“ място за различен – вътрешен (вътре в
окупацията) или външен ( обществено-политическа среда, която не потвърждава
тезата за автономизма) свят няма.
Ивайло заявява „Сега ние започваме от нищото“ (разказа за
първите стъпки на Студентската завера) -
но първата акция в Студентски град е искането за „оставка“, изписано буква по
буква на транспаранти, спуснати от седем блока там; Това е искането на
анти-правителствения протест.
Макар Ивайло да твърди, че
Окупацията излиза с „ново послание на протеста -
по-отворено, общочовешко, за
принципи и норми, които да се спазват от всички правителства, преразглеждане на
грешките от миналите години, за по-добър и развитие“ , това послание според мен
нито се различава съществено от
основните искания на летния протест да нов морал в политиката, нито му
противоречи. В най-добрия случай става дума за надграждане:
към политическите искания на летния протест се добавя и културно
измерение – опит за изграждане на нова политическа култура. Не съм убедена, обаче, че това културно
измерение изцяло отсъства от летния протест, но може би Ивайло е прав да
подчертава, че то се губи на фона на конкретното искане за „Оставка веднага”
Да обобщя: в „разреза на времето”, който според Ивайло
представлява Окупацията, се губи контекста на нейното случване – нейния старт,
развитие и залез. А този контекст (според мен като индиректно свързан, по-скоро външен наблюдател, но и според мнозина участници), без съмнение се
задава от летния протест. Много от студентите-активисти на Окупацията познавам
именно от летните протести. Да се
представя Окупацията и Движението на ранобудните студенти като изцяло
„автономно“ действие/движение е преувеличено.
Тази теза не се подкрепя
не само от фактите, както аз ги помня, но не се подкрепя и от собственото
описание на събитията, дадено от Ивайло – там има ясни знаци, че и той самият
не е съвсем убеден в тезата си за автономизъм.
На много места Ивайло посочва, че е оказвана подкрепа (морална,
но и материална) от участници в летния протест, от протестирали през 90 и
97,,,,, преподаватели, музиканти, ИТ специалисти. Той подчертава, че често това
е водело според него до проблеми, тъй като помощта е била придружена и с опити
за влияние. Мога да говоря само за организацията, в която бях активна – такъв
опит за влияние, дори и да е имало, не е бил съзнателен и целенасочен, още
по-малко – цялостен подход на неформалната ни група.
Но какво точно значи опит
за влияние? Значи ли, че за да се изключи всякакъв опит за влияние,
вземащите автономни решения трябва да бъдат поставени във вакуум? Тази
идея ми се струва странна – ние вземаме решения, които са напълно автономни,
като сами претегляме основанията за едно или друго действие, вземайки предвид
огромен комплекс от фактори, включително и мнението на околните. Самата идея, че някой е длъжен да осигури
другиму среда, в която той напълно независимо от всички и всичко да формира
собствено мнение и да взема автономни решения, които отново във вакуум да е
оставен свободен да реализира, е лишена не само от реалистичност, но и от
смисъл. В света, какъвто го знаем, ние постоянно взимаме самостоятелни решения,
за които поемаме отговорност, като сами преценяваме тежестта на различните
аргументи, както и се съобразявме с останалите, населяващи общественото ни
пространство. Това, че някой е изтъкнал аргумент, който сме намерили за
убедителен и на негова база сме взели едно или друго решение, прави ли нашите
решения неавтономни, решения, за които не бива да носим отговорност? Не разбира
се – не е важно кой как се опитва да влияе – важно е кой и как взима решенията
си – дали самостоятелно, или като безпрекословно изпълнява нареденото или
внушеното от другиго. Вярвам, че Ранобудните сами вземаха своите решения в ОС.
Това, обаче, по никакъв начин не значи, че бяха изградили пълноценна държава в
държавата, жизнеспособна алтернатива на външния живот. Ако всеки, вземащ
автономни решения, с факта на
автономното с решение изграждаше държава в държавата, ние бихме живели в свят
на безкраен брой държави-атоми. Това за мен е анти-утопия, не само заради
Хобсиански страхове за ввойна на всеки срещу всеки. Способността за колективно
действие, от което имаме нужда не само за оцеляването си, но и за добър живот,
изисква колективни решения, които взаимно ни задължават, като ни обвързват и с другите части на политическата ни
общност. Аз възприемах движението на
Ранобудните като движение за обновяване
на Политическата ни общност, от която съм част, и в оформянето на бъдещето на
която имим право да участвам наравно с другите като равноправен член.
Включително като предлагам аргументи в общественото пространство.
Вижте парадокса в тази идея за необходимостта от пълна
изолация на Студентската република: ако,
за да можем да вземаме автономни решения, за които след това да поемаме морална
отговорност, беше необходимо да ни се осигури стерилна среда без никакви
влияния, то тогава може би би трябвало да се забранят и всякакви дискусии? Проблемите, за които Ивайло говори – че с осигуряването на помощ от вън мнозина в окупацията са билинесъгласни,
защото били съпроводени и с нелегитимни опити за влияние, свидетелства за това,
че Окупацията много бързо се разболя от болестта, която мори и цялото ни
общество – фрапираща липса на доверие, конспиративност и разяждаща способността
за колективно действие параноя. Да
оставим настрана лицемерието на това да
приемаш нещо, като не харесваш.
Да се върна на темата
за т.нар. „автономизъм”: както Ивайло сам признава, без получената през първите
2 дни подкрепа, придала легитимност и спомогнала за масовизиране на движението,
то изобщо не би тръгнало. Смятам, че подкрепата
продължава до края, като дори се прехвърля и към втората, напълно неуспешна
окупация през януари. Тук искам да
посоча един пропуск във фактическия разказ: първата публична декларация на
подкрепа на студентските искания и действия бе Декларацията на ОС на ФФ при СУ
– приета с голямо мнозинство в часовете преди обед на 26 октомври – деня,
когато беше взето решението за пълна окупация. Подкрепата, която получиха
Ранобудните между 23 и 25 от преподаватели и протестиращи беше решаваща...Но, и
това е особено важно, тази подкрепа не правеше Окупацията маша в ръцете на
летния протест – студентите сами взимаха напълно автономно своите решения. Но
да описваш тези автономни решения като лишени от контекст, който единствен може
да обясни случването им тук и сега, е недостоверно.
2. „Автономните”
институции на Окупацията: Общо събрание и Щаб.
Ивайло застъпва тезата, че Окупацията е развила свои
„автономни институции” – и това наистина изглежда е било така – задължителните
решения се вземат от Общото събрание ОС, върховният орган на Ранобудните, а
оперативното ръководство на Окупацията се осъществява от Щаб. Във връзка с
организацията и институциите на Окупацията възникват и най-интересните според
мен въпроси. Казано накратко, въпросите за „отговорността“ и за „смисъла“ на
окупацията са вплетени в сложните отношения между Щаб – Общо събрание.
От една страна Ивайло признава ключовата роля на Щаба за
началото – развитието и края на Окупацията.
Но не Щабът, а Общото събрание е според Ивайло носител на уникалния смисъл на Окупацията - алтернативата на живот, в изграждането на
която 23 дни участват стотици студенти.
И това няма как да не е така – смисъл на колективно движение, въвлекло
стотици хора няма как да се задава от Щаб, който не е избран, никога не е бил
гласуван, и не е ясно кого точно представлява.
Нещата не стоят много по-добре и
с ОС, обаче.
А. Въпреки, че ОС е върховният орган на О, и като такъв то
е, което взема решенията и като че задава смисъла на цялата О, на тези решения не им достига легитимност. Факт е, че важни
решения постоянно подлежат на преразглеждане не само поради непостоянния състав
на ОС и плаващото му мнозинство, но и поради безкрайно непредставителната му за цялото студентско тяло численост.
Б. Липсата на легитимност
на ОС влияе негативно и върху задължаващата
сила на решенията му. Поради това, че Ранобудните е неформално движение, в което всеки е свободен във всеки един момент
да влезе или да излезе, в него има
постоянно текучество, което поставя под въпрос
всяко едно от решенията на ОС.
В. Поради аморфния и
анонимен характер на движението, не са липсвали и опити за превземане на
окупацията от нейни противници;
Г. Има и проблем с
огромната неефективност на
процеса на вземане на решения от един непредставителен ОС. Това прави доста трудна не само
своевременната реакция на главоломно развиващите се събития, но създава и огромни
проблеми с координацията с други протестиращи групи. Понякога тази липса на
координация е оправдавана с нежелание да се съобразяват с други групи, с
избягване на влияние. Според мен, обаче,
дори и при най-добро желание от двете страни, ефективна координация не бе
възможна поради неефективните процедури за вземане на решение.
Д. Процедурата за вземане на решения от ОС според мен е и в
основата на невъзможността за
разширяване на Окупцията в рамките на СУ – ако при 300 човека ОС продължават 13 часа,
не е чудно, че нито остава време за разширяване на Окупацията, нито такова
разширяване е особено желано от участниците в него.
Е. ОС е представено от Ивайло като упражнение по „гражданско
образование“ в често приятна атмосфера
(като ограничението идва от последния рейс). Постоянен живот в окупацията, с всичките
трудности след избледняване на романтиката от ОС е всекидневие за много
по-малък кръг хора от участниците в
процеса на вземане на решения.
Щабът също няма демократична
легитимност ( нито са избрани, нито дори поименно гласувани). Легитимността му
идва от заслуги към Окупацията – от началото са , постоянно са там....Освен
това той осъществява жизненоважна координация, и
доколкото са единствените, които застават с имената си (всеки друг е анонимен може
просто да си вдигне мешката и да напусне окупацията, когато пожелае да го
направи)– са и единствените, които носят
отговорност за Окупацията, за опазване на Ректората, за вредите, които нанасят
на учебния процес.
Сблъсъкът между ОС и
Щаба според мен е бил неминуем,
и не се дължи на личностни търкания, ревности и завист (или ако има такива, те
са от вторичен характер – те не са причината). Той се дължи според мен на това,
че тези органи следват противоположни, несъвместими логики. Окупацията е ‚хоризонтален‘ експеримент (и
често много приятен, романтичен купон) за мнозина от участниците в ОС – там те се учат да поемат инициатива, но
когато им омръзне - могат поради
анонимността си безнаказано да си се приберат вкъщи да си починат. Окупацията за хората от Щаба съвсем не е
хоризонтален експеримент, който могат да зарежат, когато им омръзне. За тях тя
е носене на тежка „вертикална“ - пред Ръководство на СУ, пред академична
общност, пред цялото общество – отговорност.
Ще илюстрирам тезата си с описанието, което Ивайло дава в
главата „Смъртта” на студентите. Там е описано решението от 17 ноември за падането на окупацията. След като броят на
окупаторите не нараства, подкрепата сред студентите – също, опитите за
събуждане на протест – избледняват - решението на ОС за продължаване на окупацията,
въпреки заявеното несъгласие на Щаба, изглежда неразумно и безотговорно. След като
Щаба логично подава оставка (доколкото не може да продължи да носи отговорност
и да изпълнява решения, с които членовете на Щаба са заявили, че не са
съгласни) , никой от членовете на ОС няма смелостта и силата да заеме местото
им, и, осиротели без „вертикални“ отговорници, които да водят останалите и
да носят отговорност за общите действия,
след прегласуване на решението се
ОС сваля окупацията.
Според мен това развитие на събитията е закономерно и
очаквано, и в тази връзка за мен са неразбираеми обвиненията към Щаба, че те са
„виновни“ за падането на окупацията. Падането на окупацията е решение, взето от
ОС. Ако останалите студенти не са били съгласни Окупацията да пада, и са били
готови да поемат лична отговорност за нея, то би трябвало ОС да продължи
напред, със или без структура, подобна на Щаб, който така или иначе толкова е
дразнел ОС.
Заключението на
Ивайло, че „ С падането на окупацията
цялата ни структура се срути“ всъщност аз чета като признание, че без Щаба
окупацията трудно би изкарала и седмица. Създадените вътре в окупацията
хоризонтални структури се разпадат по-бързо, отколкото са се създали.
Много съм озадачена и защо най-будните и способните трябва
да се „обиждат“ на Щаба:
„……Със свалянето на окупацията
свърши всичко. Не както се прогнозираше – веднага, а на етапи. Работните групи
не се върнаха, а опитите пò нататък за възраждането им бяха анемични и
временни. Цялата ни структура се срути. С техния край се загуби и
интелектуалният заряд у Ранобудните студенти, а най-способните в политически и социален план студенти, анализиращи
системата в страната, с познания за тенденциите по света и глобалните движения
или с познания върху правото, икономиката и образованието, никога не се
върнаха, обидени на щаба.“
Според мен тази
реакция на обида е напълно необяснима:
или Ранобудните студенти-автономисти смятат Щаба за излишен и дори
вреден ( заради диктаторския му маниер и незачитането към ОС) – и би трябвало
да се радват, че си е подал оставката, или го смятат за важна за Окупацията
институция – и тогава поемат функциите му, когато се е отворила такава
възможност?
Защо е това детинско сърдене – никой не е длъжен да
осигурява комфорта никому, дори и той да е зает с изграждането на красива
алтернатива на живота.
Обвинението на Ивайло е, че Щабът не бил имал визия за след окупацията , и това е огромното
му прегрешение – поставил е край, без да посочи перспектива. Но не е ли било това
задача именно на върховния орган – на ОС,
което е била според Ивайло носителят на идеологията на Окупацията, задал
смисъла й. Това е според мен и най-същественото противоречие в книгата:
Целият позитивен идеологически натоварен (ex post facto) смисъл на окупацията
се задава от ОС, като не е ясно как ОС може да носи този товар, след като не
носи отговорност за нищо; вината пък за провала й се носи от Щаба – който се
оказва, че единствен носи отговорност за каквото и да било. Смисъл и отговорност не мога да бъдат така
разделени, без тази шизофренност да зарази и самото движение.
Точно тук откривам и дълбоката двусмисленост на това какво
всъщност представляваше студентската окупация –автономно студентско движение,
експериментиращо с нова форма на организация на колективния живот, създало
работещи и трайни хоризонтални структури
(за това съвсем не е необходимо окупирането на Централна сграда на
най-големия университет в страната – и Аулата би трябвало да стигне за това),
или студентско движение, поставящо си ясни политически цели като част от
всенародно протестно анти-правителствено
движение.
Ивайло казва, че Щабът е проявил безотговорност, че са били
необходими само още два дни, за да се създаде стройна организация, и да се
продължи напред. Въпросите тук са повече от отговорите – дали 2 дни биха могли
да променят факта, че без Щаба ОС не е бил способен да координира окупацията,
но и не е бил в състояние да излъчи нов, или да го замени с ефективни
хоризонтални структури? А и защо безкритично
да се предполага, че Щабът са били съгласни с идеологическата посока, в която
се е развивала окупацията – от политически протест към дискусионен форум на
работни групи, и са били длъжни да работят за това?
3. Единната „идеология” на
Окупацията?
Последно, ще разгледам
тезата, че Движението на Ранобудните е имало не само единна организация, но и
единна идеология.
Тя би трябвало да се задава от ОС като върховен орган на РС,
а не от Щаба или от отделни негови членове. ОС според мен не само не е имал
каквато и да е идеологическа концепция, но и не е могъл да има – доколкото
колективен орган с толкова флуиден и многочислен състав от хора с различни
идеологически и политически възгледи
(често и без такива) трудно би могъл да има единна визия за каквото и да
било. Дори и да е имал подобна единна визия,
от книгата за жалост не разбираме каква е тя – дори и в най-далечно
приближение. За мен една огромна липса в
книгата е картина на идейните спорове, дискусиите по същество, които, предполага се, са се водили в ОС и в
работните групи. Това, което разбираме е, че ОС са заседавали по цели 13 часа
(и това ми звучи като анти-реклама на новата форма на живот), но аз не разбирам
за какво друго са спорели, освен дали да продължи или да не продължи пълната
окупация, дали да падне или не и частичната окупация. Как в едно ОС, където не се водят идейни
спорове, се задава единна идеологическа рамка на Окупацията, за мен остава
загадка.
Може би голямото обещание за „съдържателен смисъл” на новата
форма на живот не бива да бъде търсено в ОС , а в т.нар. „работни групи” (по
политики). За жалост и за тях не научих
нищо по същество от книгата на Ивайло – може би защото той не е бил
пряко ангажиран с работата . Все пак новата форма на живот не може да бъде
само форма, която нарцистично си харесваме. По отношение на формата ще кажа, че
не виждам особен героизъм в създаването
й. Верно е, че можеше Ректората да се изпотроши – но това веднага щеше да
изчерпи кредита ви на доверие, така че би било самоубийство . Но иначе в
изграждането на автономна територия ( и тук ще ядосам мнозина) не виждам голямо
постижение - територията на студентската
република беше осигурена и неприкосновеността
й - гарантирана от „лошите“ закони на „Прехода“ след падането на комунизма. Разчитахте на материална, морална ,
логистична подкрепа. Вашите красиви опити да покажете, че всичко може да бъде
различно, че вие можете да бъдете различни, че е„Ваш ред е!“ не произведоха
много богато съдържание – освен призива „Вземете си прехода“ , който ми е
трудно еднозначно да разтълкувам ( звучи ми като рева на разгневено дете,което
не знае точно какво иска, но не му харесват старите играчки, и затова ги
изпотрошава). е открих с какво точно ще
запълните тази нова форма на живот. Да,
нямам съмнение, че я виждате като по-добра от настоящата (и това, уви, не е
никак трудно) , но какво й е доброто, какво я прави привлекателна (освен
негативното сравнение със статуквото) не можах да разбера. Очаквах т.нар. групи
да зададат по-ясни контури на новата форма на живот , но в книгата за тях не се
казва почти нищо.
В тази връзка е странно
отсъствието в книгата поне на едно толкова значимо събитие, каквото беше
дискусията в окупираната Аула на 19 декември „След оставката – накъде?“, плод
на усилията на Ранобудни, протестна мрежа и преподаватели.
IV.
Заключение
Ако
трябва да дадем равносметка на Окупацията и движението на Ранобудните, то те според
мен бяха една заявка за участие в обществения ни живот, един прощъпалник на
поколението на Прехода. Тази заявка породи много надежди и срещна огромна подкрепа.
Много от целите му (не само политически – но и културни) бяха постигнати – и макар Ранобудните често да не си дават
сметка за това, техният принос за промяна на нагласите в обществото, за
неговото „събуждане“ беше голям. За
съжаление тези успехи като че не
бяха съзнати и не се превърнаха в успех
и на самото движението на Ранобудните –то бързо изгря, и като че бързо залезе,
станало жертва на бързата си популярност, раздутите очаквания към него, липсата
на опит, на зрялост в преценките на ситуацията, на дадените възможности и т.н.
Според редица участниците в това движение, обаче, то за тях е било и една школа
по гражданско образование, в което са експериментирали с една друга, според тях
по-добра форма на организация на колективния живот, в която успешно са се
преплитали солидарност към всеки и отговорност на всеки. Бързото падане на
окупацията и разпадането на движението
след него показа, че тази форма не е била достатъчно жизнена. Аз лично имам и
съмнения, че тази „алтернатива на живота“ е достатъчно атрактивна, за да бъде
предлагана като модел за организация на цялото ни общество – солидарността и
сътрудничеството са постигнати на цената на постоянно недоверие между всички,
страх от предателство, дълбоко разяждаща структурата на тази съвсем малка
общност параноя, пара-военни структури, които да „охраняват“ колективното тяло
и т.н.. Тези системни проблеми са ендемични и за обществото ни като цяло,
затова е трудно да си представим как една алтернатива, страдаща от сходни
заболявания, може да бъде добро лекарство за болния пациент. Надежда според мен има и тя е, че опитът на
Ранобудните да предложат алтернатива, макар и сам по себе си неуспешен, все пак е научил участниците в него на това,
че има смисъл да си активен, че има смисъл да се опитваш да променяш средата
си, че само така действително можеш да си свой господар. Това е едно обещание.
Обещание, което очакваме да даде добър плод. За да не говорим за Поколението на
Прехода като за загубеното поколение.
